В здрача на вторник [bg]
- Автор: Френч Никки
- Серия: Фрида Клайн [bg] #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: AMG Publishing
- ISBN: 978-954-9696-81-3
- Переводчик: Антоанета Тошева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «В здрача на вторник [bg]». Краткое содержание книги:
— За кое по-точно?
— За всичко, което се случи с Бет. Но това е да си родител. Вие имате ли деца?
— Не.
— Нормално е родителите да упрекват себе си. Но както и да е, ще трябва да разговаряте само с мен.
— Това не е проблем. Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим. Работя заедно с главен криминален инспектор Карлсън. Но не съм полицай, а лекар.
— Лекар ли? С каква специалност?
— Основната ми специалност е психиатрия, но работя като психотерапевт.
Фрида беше свикнала с реакциите на хората, когато чуеха тези думи, но при Лорна Кърси реакцията беше по-различна — тя застина в очакване, а после каза предпазливо:
— Предполагам, че инспекторът ви е изпратил да разговаряте с мен, защото Бет беше психически нестабилна.
— Абсолютно сигурна ли сте, че дъщеря ви е била психически нестабилна? Или може би е била просто нещастна и объркана?
— Не знам и никога не съм знаела. Постоянно си задавам разни въпроси. Дали нещата се объркаха още в детските й години? Лоши родители ли бяхме? Дали имаше нужда от лечение или по-скоро от разбиране и нежност? Не знам. Не знам какво означава думата „психически нестабилна“ за професионалист като вас.
— Дъщеря ви е била лекувана, нали?
Лорна Кърси махна с ръка.
— Бяхме отчаяни. Консултации със специалисти, терапия, лекарства, какво ли не. — Тя стисна силно носа си с палеца и показалеца си и за момент затвори очи. — Тежко ми е да мисля за нея — живееща неизвестно къде, сама. Дори не можете да си представите колко ми е тежко. Самата мисъл какво може да направи ме убива.
— Имате предвид на себе си?
— Да, това също.
— На други хора ли?
— Не знам! Толкова отдавна не съм я виждала. Не вярвам, че може да се справи сама. Нямам представа как е и как живее.
— Какви лекарства е приемала?
— Това важно ли е?
— С какво предназначение са били? Може би антидепресанти?
— Не си спомням названията им.
— Но защо са й ги предписали? Защото е била депресирана или заради нещо друго?
Лорна Кърси постави дланите си на масата пред себе си и забоде поглед в тях. После погледна към Фрида. Очите й изглеждаха възпалени зад кръглите стъкла.
— Тя имаше пристъпи. Вече съм наясно с тези неща. Изчетох много книги, говорих със специалисти. Не е хубаво да се каже: „Тя е шизофреничка“. Правилно е да се каже: „Тя имаше пристъпи на шизофрения“. Това е по-скоро за наше успокоение. Но така или иначе, пристъпите бяха ужасни.
— Мога да си представя — каза Фрида.
— Не — възрази Лорна Кърси. — Ако нямате дете, няма как да си го представите.
— Бихме искали да ви помогнем да я намерите.
— Да не би да мислите, че го е убила? — прошепна жената. — Да не би да мислите, че моята Бет го е убила?
— Аз не съм полицай.
— Какво следва от тук нататък?
— Трябва да намерим дъщеря ви.
42
— Готова ли си за това? — попита Карлсън.
— Какво имаш предвид? — попита на свой ред Фрида.
— Опитвам се да ти вдъхна кураж. Уайът е дошъл с адвоката си. Не му позволявай да те разконцентрира.
— Да ме разконцентрира ли?
— Забрави какво съм казал — отвърна Карлсън. — Просто бъди себе си. Помни, че с това се занимаваш и в това си добра.
— Това, което искаш от мен — каза Фрида, — е да накарам Франк Уайът да си признае, че е убил Робърт Пуул.
Карлсън доближи палеца до показалеца си, като почти ги сля.
— Ето толкова малко ни трябва, за да намерим доказателство, въз основа на което да му повдигнем обвинение. Толкова малко. Разчитаме и на твоята помощ. Но съм длъжен да те предупредя. Допреди малко разговарях с него в продължение на един час. Подхвърлих му идеята за вероятността да бъде обвинен в непредумишлено убийство. Споменах му, че дори би могъл да получи условна присъда. Но не захапа въдицата. Така че очаквам ти да упражниш магията си върху него.
— Интересно ми е да поговоря с този човек — отвърна Фрида. — Но не възлагай големи надежди.
— Без натиск — предупреди я Карлсън и отваряйки вратата на стаята за разпити, я въведе вътре. Франк Уайът беше седнал край една маса. На гърба на стола висеше сакото на сивия му костюм. Беше облечен с бяла риза с разкопчана яка. До него беше седнал мъж с костюм и вратовръзка, на средна възраст с оредяла, късо подстригана тъмна коса. Когато вратата се отвори, те се отдръпнаха един от друг, все едно бяха заговорничили.