Мозайка от убийства [bg]

След като си тръгнах от Клеър Дженкинс, отидох направо там. Кейти беше в кухнята. Колкото и да беше голяма къщата им, тя сякаш винаги беше там. Двете се прегърнахме и тя ми поднесе чай и голямо парче кейк — който беше направила сама, разбира се.

— Е, кажи ми какво правиш в Съфолк? — попита ме тя.

Отговорих й, че Алан Конуей е починал, и тя се намръщи.

— А, да. Разбира се. Чух за това по новините. Много ли е неприятно?

— Не е приятно — отговорих аз.

— Бях останала с впечатлението, че не го харесваш.

Наистина ли й го бях казала?

— Симпатиите ми нямат нищо общо с това — отвърнах аз. — Той беше най-успешният ни автор.

— Не беше ли написал току-що поредната си книга?

Разказах й, че от ръкописа липсват две или три глави, но на компютъра му няма и следа от тях, а бележките му, написани на ръка, също са изчезнали. Докато го разказвах, не можех да се отърся от мисълта, че цялата история звучи много необичайно — като в някакъв трилър. Спомних си какво ми беше казала Клеър — че брат й никога не би решил да се самоубие.

— Много неловка ситуация — каза Кейти. — Какво ще правиш, ако не успееш да ги откриеш?

Това беше един въпрос, по който вече бях разсъждавала, и възнамерявах да го повдигна пред Чарлс. Издателството имаше нужда от „Мозайка от убийства“. Но когато човек се замисли за всички различни жанрове на пазара, именно криминалният роман е онзи, който наистина, със сигурност, трябва да бъде завършен. „Тайната на Едуин Друуд“ беше единственият пример за недовършен криминален роман, останал в историята, за който успявах да се сетя, но Алан не беше Чарлс Дикенс. И какво трябваше да направим сега? Може би да намерим друг писател, който да поеме работата по ръкописа и да го завърши. Софи Хана се беше справила страхотно с Поаро, но първо щеше да й се наложи да разкрие убиеца — аз очевидно не бях успяла да го направя. Можехме да публикуваме романа и под формата на особено неприятен подарък за Коледа: подарете тази книга на някого, когото наистина не обичате. Или да организираме читателски конкурс — познайте кой е убиецът на сър Магнъс Пай и можете да спечелите вълнуващ уикенд на „Ориент Експрес“. Или пък да продължаваме да издирваме проклетите глави и да се надяваме все да изникнат отнякъде.

Двете си поговорихме за това. После аз смених темата, като я попитах как са Гордън и децата. Той беше добре. Работата му доставяше удоволствие. На Коледа щяха да ходят на ски: бяха запазили една луксозна планинска хижа в Куршевел, във Френските Алпи. Дейзи и Джак вече завършваха местното училище в Удбридж. Бяха ходили там почти през целия си живот: първо в „Куинс Хаус“, където записваха децата в предучилищна възраст, после в началното училище „Аби“ и сега в основното. Местното училище беше чудесно. Бях ходила там няколко пъти. Човек не очакваше да види подобно учебно заведение с толкова елегантни постройки и толкова много земя наоколо в малко градче като Удбридж. Хрумна ми, че това училище много добре пасваше на характера на сестра ми. Там нищо не се променяше. Всичко беше перфектно. И беше прекалено лесно да обърнеш гръб на външния свят.