Мозайка от убийства [bg]

— Ще дойдеш ли пак скоро? — попита ме тя. — Децата много ще се радват да те видят. Може всички да вечеряме заедно.

— Сигурно ще идвам поне още няколко пъти — отговорих аз.

— Добре. Липсваш ни.

Вече се досещах какво ще последва и Кейти наистина не ме разочарова.

— Наред ли е всичко при теб, Сю? — попита ме тя.

От интонацията й ставаше ясно, че според нея не беше така.

— Добре съм — отговорих аз.

— Нали знаеш, че се притеснявам какво правиш сама в онзи апартамент?

— Не съм сама. Имам си Андреас.

— Как е Андреас?

— Много добре.

— Сигурно вече се е върнал на работа в училището.

— Не. Ваканцията им продължава до края на седмицата. Беше в Крит за лятото.

В момента, когато го казах, вече ми се искаше да не го бях направила. Това означаваше, че все пак съм сама.

— Защо не отиде с него?

— Той ме покани, но аз имах прекалено много работа.

Това беше само наполовина вярно. Аз никога не бях ходила в Крит. Нещо у мен се съпротивляваше срещу тази идея — да вляза в неговия свят и да се подложа на щателен оглед.

— Има ли някаква вероятност…? Имам предвид, дали вие двамата…?

Винаги се стигаше до това. Бракът — за Кейти, която имаше двадесет и седем годишен опит в него зад гърба си — беше върховната и крайната цел: единственият смисъл в живота. За нея бракът означаваше училището в Удбридж, градината и къщата, стената около нея — и от нейна гледна точка аз бях останала от погрешната страна на тази стена, принудена да надничам навътре през оградата.

— Ами ние никога не говорим за това — отвърнах нехайно аз. — Положението ни харесва такова, каквото е. Така или иначе, аз никога не бих се омъжила за него.

— Защото е грък?

— Защото е прекалено много грък. Ако се оженим, ще ме побърка.

Защо Кейти винаги трябваше да ме съди по своите стандарти? Защо не можеше да разбере, че аз нямах нужда от онова, което имаше тя, и беше възможно да бъда съвършено щастлива по начина, по който го разбирах аз? Ако тонът ми е раздразнен, това е само защото се безпокоях да не би да е права. Една част от мен си задаваше съвсем същите въпроси. Аз никога нямаше да имам деца. В живота ми имаше мъж, който беше отсъствал от него през цялото изминало лято, а по време на учебната година оставаше да спи при мен само през почивните дни — ако не беше зает с тренировката на футболния отбор, репетициите на училищната пиеса или съботната екскурзия до галерия „Тейт“. Бях посветила целия си живот на книгите; на книжарниците; на книжарите; на хора, които живееха само за книгите, като Чарлс и Алан. И по този начин в крайна сметка самата аз бях заприличала на книга: забравена на лавицата, където никой не се сещаше да погледне в мен.