Хари Потър и огненият бокал

— Е, колко пъти досега е оплитал конците, а Дъмбълдор така и не го уволни — опита се да ги успокои Рон. — В най-лошия случай ще трябва да се отърве от огнеметите. А, не… в най-лошия ли казах? Имах предвид — в най-добрия.

Хари и Хърмаяни прихнаха и вече поразвеселени, тримата отидоха да обядват.

Часът по пророкуване този следобед им се видя направо приятен. Още се занимаваха със звездни карти и предсказания, но откакто с Рон се бяха сдобрили, Хари се радваше на всичко.

Професор Трелони беше останала много доволна, когато двамата бяха предсказали собствената си смърт при най-ужасни обстоятелства. Но сега явно се подразни от пренебрежителното им подсмихване по време на обясненията й по колко различни начина Плутон може да обърка ежедневието на Земята.

— Аз смятам — зашепна тя уж много загадъчно, с което обаче не можеше да скрие раздразнението си, — че някои от нас — и тя се вторачи многозначително в Хари — не биха се държали така лекомислено, ако бяха видели онова, което аз съзрях в кристалното кълбо снощи. Както си седях, увлечена в ръкоделието си, ме обзе неудържимо желание да надникна в сферата… Изправих се, заех мястото си пред нея, вперих поглед в кристалните й глъбини… и досещате ли се кой ме гледаше оттам?

— Един грозен стар прилеп с грамадански очила! — смънка под носа си Рон.

Хари едва се въздържа да не се изсмее.

— Смъртта, скъпи мои.

Ужасени, Парвати и Лавендър затулиха устите си с две ръце.

— Точно така — категорично закима професор Трелони, — смъртта се приближава все повече, кръжи като хищник все по-ниско… все по-ниско над замъка…

Тя прикова облещените си очи в Хари, който нарочно се прозина широко и без смущение.

— Направо щях да се впечатля, ако не бях го чувал поне осемдесет пъти досега — отбеляза Хари, когато най-сетне поеха глътка чист въздух на стълбата под стаята на професор Трелони. — Та нали ако бях умирал всеки път, когато тя ми предскаже, щях да съм вече чудо на медицината.

— Щеше да станеш призрак с особено висока консистенция — уточни с насмешка Рон, като се разминаха с Кървавия барон, запътил се нанякъде в обратната посока. Ококорените му очи гледаха зловещо. — Добре че не ни даде домашно. Надявам се Хърмаяни да е получила купища задачи от професор Вектор — обичам да нямам домашно, когато тя има…

Ала Хърмаяни не се появи на вечеря, не я намериха и в библиотеката, където отидоха да я потърсят. Единственият, когото завариха там, беше Виктор Крум. Рон се повъртя малко зад един ред рафтове с книги, като наблюдаваше Крум и обсъждаше шепнешком с Хари дали да му поиска автограф. Но когато забеляза шест-седем момичета, стаени зад друга етажерка, да разискват същото, желанието му се изпари.

— Къде може да се е запиляла… — чудеше се Рон, докато двамата се връщаха към кулата на „Грифиндор“.

— Знам ли… Глупотевини!