Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Почти две години след изчезването на Фермина Даса се случи едно от тия невероятни съвпадения, които Трансито Ариса би нарекла шега на съдбата. Флорентино Ариса не беше кой знае колко впечатлен от появата на киното, но Леона Касиани успя да го заведе без съпротива да гледат премиерната прожекция на „Кабирия“, филм, станал популярен заради диалозите, написани от поета Габриеле д’Анунцио. Големият двор под открито небе на дон Галилео Даконте, където някои вечери зрителите се наслаждаваха повече от блясъка на звездите, отколкото от нямата любов на екрана, сега преливаше от избрана публика. Леона Касиани следеше перипетиите на сюжета със затаен дъх. Флорентино Ариса обаче клюмаше глава, задрямал от безкрайно отегчителната драма. Зад гърба му един женски глас сякаш отгатна мислите му:
— Боже мой, това е по-дълго и от болка!
Каза само това, сконфузена може би, че гласът й прокънтя в тъмното, защото тук още не бе възприет обичаят да се украсяват немите филми с акомпанимент на пиано и се чуваше само дъждовният шепот на прожекционния апарат. Флорентино Ариса се сещаше за бога само в най-трудни положения, но този път му благодари от все сърце. Защото дори на двадесет лакти под земята той моментално би познал този глас с глух метален оттенък, който носеше в душата си от деня, когато го чу да произнася сред морето от пожълтели листа в самотния парк: „Сега си идете и не се връщайте, докато не ви известя.“ Знаеше, че седи точно зад неговия стол, редом с неизбежния си съпруг, долавяше топлото й, равномерно дишане и той вдишваше с любов въздуха, пречистен от здравия й дъх. Не я усети проядена от молеца на смъртта, както си я бе представял в своето униние през последните месеци, ами си я припомни отново в най-лъчезарната й и щастлива възраст, с корем, надигнат от кълна на първия син под туниката на Минерва. Представяше си я съвсем ясно, сякаш я виждаше, без да поглежда назад, напълно чужд на историческите катастрофи, които преливаха от екрана, с наслаждение долавяше полъха на бадемовия парфюм, с който тя сякаш го докосваше, и копнееше да разбере как според нея трябва да се влюбват жените от киното, за да не страдат от любовта толкова, колкото в живота. Малко преди края на прожекцията с ликуващо озарение помисли, че никога не бе седял така близо и толкова време до човек, когото толкова обичаше.
Когато запалиха светлините, изчака другите да станат. После се изправи, без да бърза, обърна се небрежно, закопчавайки жилетката си, която обикновено разкопчаваше по време на прожекция, и четиримата се озоваха така близо, че бяха принудени да се поздравят, дори някой от тях да не желаеше. Хувенал Урбино поздрави първо Леона Касиани, която познаваше добре, после стисна ръка на Флорентино Ариса със свойствената си вежливост. Фермина Даса отправи и към двамата една любезна усмивка, любезна и нищо повече, но все пак усмивка на човек, който ги е виждал много пъти, знае кои са и затова няма нужда да му бъдат представяни. Леона Касиани й отвърна с изяществото си на мулатка. Флорентино Ариса обаче не знаеше какво да направи, защото, като я видя, остана поразен.
Беше друга. По лицето й нямаше никакъв признак от ужасната модна болест, нито от каквато и да било друга, тялото й беше още с теглото и стройността от най-добрите си времена, но се виждаше, че последните две години бяха минали през нея с жестокостта на десет зле изживени. Късата й коса с извивка на крило над бузите й отиваше, но вече не беше с цвят на мед, а на алуминий; красивите й копиеобразни очи бяха изгубили половината си живот и светлина зад бабешките очила. Флорентино Ариса я гледаше как се отдалечава под ръка с мъжа си сред навалицата, която излизаше от киното, и се удиви, че се е появила на публично място с бедняшки шал и в домашни пантофи. Но най-силно го затрогна жестът на мъжа й, като я хвана под ръка, за да й покаже пътя към изхода, въпреки това тя прецени зле височината на едно стъпало и едва не падна на вратата.
Флорентино Ариса беше много чувствителен към тези спънки на възрастта. Още като млад той прекъсваше четенето на стихове в градините, за да наблюдава възрастните двойки, които си помагаха да пресекат улицата и за него бяха уроци по живот, послужили му да узнае предварително законите на своята старост. Онази вечер в киното мъжете на възрастта на доктор Хувенал Урбино цъфтяха в един вид есенна младост, изглеждаха по-достойни с първите си побелели кичури, бяха остроумни и прелъстителни, особено в очите на младите жени, докато повехналите им съпруги трябваше да се вкопчат в ръката им, за да не се препънат дори в собствената си сянка. Само след няколко години обаче мъжете пропадаха внезапно в пропастта на една коварна старост на тялото и душата и тогава възстановените им жени трябваше да ги водят милостиво под ръка като слепци и да им пошепват на ухо, за да не наранят мъжката им гордост, че стъпалата са две, а не три, и да внимават, че посред улицата има локва, че този чувал, препречил тротоара, е мъртъв просяк, и да им помагат с всички сили да пресекат улицата, сякаш е единственият брод през последната река в живота им. Флорентино Ариса се бе виждал толкова пъти в това огледало, че се страхуваше не толкова от смъртта, както от коварната възраст, когато жена ще трябва да го води под ръка. Знаеше, че в този ден, и само в този ден, ще трябва да изостави надеждата за Фермина, Даса.