Любов по време на холера

И все пак много скоро тя щеше да разбере, че това нейно крайно решение е било плод не толкова на озлобление, колкото на носталгия. След пътешествието от медения месец тя бе ходила още няколко пъти в Европа въпреки десетте дни път по море и винаги бяха оставали достатъчно дълго, за да бъде щастлива. Познаваше света, възприела бе да живее и мисли по съвсем друг начин, обаче никога повече не бе ходила в Сан Хуан де ла Сиенага след провалилия се полет с въздушния балон. Завръщането в родния край на братовчедката Илдебранда бе за нея нещо като изкупление, макар и закъсняло. Решението й да отиде не се дължеше на нещастието в брака — идваше много по-отрано. Просто самата мисъл да разрови младежките си увлечения я утешаваше в нещастието й.

Когато пристигнаха с храненицата в Сап Хуан де ла Сиенага, тя призова всички запаси на силния си характер и разпозна града въпреки предупрежденията, че е неузнаваем. Военачалникът и кмет на града, когото бяха известили за пристигането й, я покани ла разходка с официалната открита карета, докато дойде време да тръгне влакът за Сан Педро Алехандрино, където тя бе пожелала да отиде, за да се увери сама в приказките, че леглото, на което умрял Освободителя32, било малко като детско креватче. И сега, в унинието на ранния следобеден час, Фермина Даса видя родния си град отново голям. Отново видя улиците, които приличаха по-скоро на плажове, покрити със зеленясали локви, видя старите португалски къщи с хералдическите гербове на портите и с бронзови решетки по прозорците, а в мрачните им салони безжалостно се повтаряха все същите упражнения по пиано, неуверени и печални, които майка й като младоженка преподаваше на девойчетата от заможните къщи. Видя пустия площад, без пито едно дърво в селитрената жарава, редицата файтони с траурни гюруци и дремещи коне, жълтия влак за Сан Педро Алехандрино, а на ъгъла до голямата черква видя най-голямата и най-красивата къща с колонада от зеленикав камък и манастирски портал, видя прозореца на спалнята, където години по-късно щеше да се роди Алваро, по тя вече нямаше да има памет, за да го запомни. Помисли си за леля Есколастика, която не бе преставала да търси безнадеждно под дърво и камък, и мислейки за пея, се улови, че си е спомнила за Флорентино Ариса — с костюма му на литератор и книжката със стихове под бадемовите дървета в Евангелската градина, видение, което изникваше пред очите й само в редките случаи, когато си спомнеше неприятните години в колежа. Направи няколко обиколки, по не можа да открие старата семейна къща — там, където трябваше да бъде, имаше само един свинарник, а зад ъгъла започваше улицата на публичните домове с проститутки от цял свят, които си почиваха по порталите в очакване на пощата. Не, това не беше нейният град.

Още в началото на разходката Фермина Даса закри наполовина лицето си с шала, не от страх да не я разпознаят — тук никой не я познаваше, — а за да не гледа труповете, които се подуваха на слънцето, пръснати навсякъде от гарата до гробището. Военачалникът и кмет на града й каза: „От холерата.“ Тя знаеше, защото бе забелязала белите съсиреци по устата на спечените трупове, но бе забелязала и че никой от тях нямаше изстрел в тила, както по времето на полета с въздушния балон.