Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
— Така е — каза й офицерът, — и бог усъвършенствува методите си.
Разстоянието от Сан Хуан де ла Сиенага до старата централа за захарна тръстика Сан Педро Алехандрино беше само девет левги, но жълтият влак се забави цял един ден, защото обичайните пътници бяха приятели с машиниста и го молеха да спира често, за да се поразтъпчат из поляните за голф на банановата компания или за да се изкъпят мъжете голи в бистрите ледени води на реките, които се спускаха от планината, а огладнееха ли, слизаха да доят кравите по пасбищата. Фермина Даса пристигна измъчена и отдели съвсем малко време да се възхити на прословутите тамариндови дървета, на които Освободителя, смъртноболен, бе окачвал хамака си, и за да се увери, точно както разправяха, че креватът, в който бе издъхнал, е малък не само за такъв прославен мъж, но дори за седеммесечно бебе. Един друг посетител с вид на всезнаещ каза, че креватът бил фалшива реликва, защото всъщност Бащата на отечеството бил оставен да умре захвърлен на пода. Фермина Даса се чувствуваше тъй потисната от всичко видяно и чуто, откакто напусна своя дом, че през останалия път повече не търсеше насладата от спомените за някогашното пътуване, както толкова бе мечтала, ами избягваше да минава през селата на своята носталгия. Така тя опази спомените си и самата себе си от разочарования. Чуваше акордеоните по същите странични пътеки, по които бягаше от огорчението, чуваше виковете от боевете с петли, залпове от стрелба, която не се знаеше дали е от война или от веселие, и когато все пак трябваше да минат през някое село, тя закриваше лице с шала, за да продължи да го вижда каквото бе някога.
Една вечер, след като дълго бе заобикаляла миналото, тя пристигна в чифлика на братовчедката Илдебранда и като я видя да чака на вратата, едва не загуби свяст: сякаш видя сама себе си в огледалото на истината. Беше дебела и съсипана, отрупана с буйни деца, които не бяха от мъжа, когото все така безнадеждно обичаше, а от едни военен в оставка, за когото се бе омъжила от отчаяние и който я обичаше до полуда. Но вътре, в опустошеното тяло, тя си беше същата. Няколко дни на чист въздух в полето и хубавите спомени помогнаха на Фермина Даса да се съвземе от потискащото впечатление, но напускаше чифлика само за неделната служба с внуците на някогашните си непокорни съзаклятнички — обяздвачи с великолепни коне и красиви момичета, добре облечени както майките си на тази възраст, които пътуваха прави във волските каруци и пееха в хор до самата черква в края на долината. Фермина Даса отиде само до село Флорес де Мария, където не бе ходила през някогашното пътуване, защото не очакваше, че ще й хареса, но като го обиколи, остана очарована. За нейна беда или за беда на селото тя никога по-късно не можа да си го спомни каквото беше в действителност, ами както си го беше представяла, преди да го види.
След като получи сведенията от епископа на Риоача, доктор Хувенал Урбино реши да отиде да я вземе. Стигна до заключението, че съпругата му се застоява там не защото не иска да се върне, а защото не знае как да надмогне гордостта си. И той тръгна, без да я извести, след като бе разменил няколко писма с Илдебранда, от които му стана ясно, че носталгията на съпругата му се бе преобърнала и сега тя мислеше само за дома си. Фермина Даса беше в кухнята в единадесет часа сутринта и приготвяше пълнени патладжани, когато чу виковете на ратаите, цвилене и изстрели във въздуха, после — решителните стъпки по чардака и мъжки глас:
— По-добре да дойдеш навреме, отколкото да чакаш покана.
Стори й се, че ще умре от радост. Побърза да измие надве-натри ръцете си, мърморейки: „Благодаря ти, господи, благодаря ти, колко си добър“, и се притесни, че още не беше се окъпала заради проклетите патладжани, които Илдебранда я бе помолила да приготви, без да й каже кой ще идва на обяд; притеснена, че е стара и грозна, а лицето й се бели от слънцето, и че той ще съжали, задето е дошъл, като я види в това състояние, проклета да е. Но избърса ръце в престилката, оправи колкото можа вида си, призова цялото високомерие, с което майка й я бе родила на този свят, за да успокои биещото до пръсване сърце, и тръгна да срещне мъжа с нежната си походка на сърна, с вдигната глава, с бляскав поглед, с войнствения си нос, благодарна на съдбата за огромното облекчение да се завърне в дома си, въпреки че нямаше да стане така лесно, както той си въобразяваше, естествено, защото тя си тръгваше щастлива с него, разбира се, по и решена да го накара тихомълком да си плати за горчивите страдания, които й съсипаха живота.