Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Същата нощ след отричането си, докато се събличаше за лягане, той повтори пред Фермина Даса горчивата литания от предутринните си безсъния, внезапните пробождания на сърцето, желанието да плаче по свечеряване — зашифрованите симптоми на тайната любов, които той представяше тогава като печални признаци на старостта. Трябваше да го сподели с някого, за да не умре, за да не трябва да каже истината, пък и в края на краищата тези отдушници бяха част от домашните ритуали на любовта. Тя го изслуша внимателно, но без да го поглежда, без да казва нищо, докато поемаше от ръцете му дрехите, които той събличаше. Подушваше всяка една, без да издаде с нито един жест яростта си, скатаваше я надве-натри и я хвърляше в коша за пране. Не долови мириса, но все едно: утре е друг ден. Преди да коленичи да се помоли пред малкия олтар в спалнята, той завърши изброяването на несретите си с тъжна и при това искрена въздишка: „Имам чувството, че ще умра.“ Без дори да мигне, тя му отвърна:
— Би било най-добре — каза. — Така и двамата ще бъдем по-спокойни.
Преди години, заболял от опасна болест, той бе заговорил, че може да умре, а тя му бе отвърнала по същия жесток начин. Тогава доктор Урбино го приписа на свойствената безпощадност на жените, благодарение на която земята продължаваше да се върти около слънцето, защото не знаеше, че тя винаги издига бариера от ярост, за да не й проличи страхът. И в този случай, най-ужасния от всички, тя се страхуваше да не остане без него.
Тази нощ обаче тя бе пожелала смъртта му с цялото си сърце и този факт го хвърли в паника. После я чу да хлипа в тъмното, съвсем тихичко, захапала възглавницата, за да не я усети той. Това окончателно го дообърка, защото знаеше, че тя не плаче лесно нито от душевна, нито от телесна болка. Плачеше само от крайна ярост, особено ако имаше нещо общо със страха, и от чувството за вина и тогава още повече се вбесяваше, защото не можеше да си прости слабостта да плаче. Той не посмя да я утеши, съзнавайки, че ще е все едно да утешава тигрица, пронизана от копие, нито намери смелост да й каже, че причините за плача й бяха изчезнали същия следобед, бяха изтръгнати из корен и завинаги от паметта му.
Умората го надви за няколко минути. Когато се събуди, тя бе запалила нощната си лампа и гледаше с широко отворени очи, но без да плаче. Нещо съдбовно се бе случило с нея, докато той спеше: утайките, наслоявани по дъното на възрастта и през всичките тези години, бяха надигнати от терзанията на ревността и излезли на повърхността, те я бяха състарили само в един миг. Смаян от внезапните й бръчки, увехналите устни, пепелявите й коси, той се осмели да й каже да се опита да поспи, че вече минавало два часът. Тя проговори, без да го гледа, вече без следа от гняв а гласа, почти смирено:
— Имам право да знам коя е.
Тогава той й разказа всичко, с усещането, че сваля от плещите си бремето на целия свят, защото беше сигурен, че тя знае всичко и иска само да се увери в някои подробности. Но не беше така, естествено, и докато той говореше, тя отново заплака, и не със свенливите хлипове като в началото, а с неудържими солени сълзи, които се стичаха по лицето й, прогаряха нощницата и възпламеняваха живота й, защото той не постъпи както тя се бе надявала в дъното на душата си — да отрече всичко, да се възмути от клеветата, да плюе разярено на това копелдашко общество, което пред нищо не се спираше, за да погази чуждата чест; и да остане невъзмутим дори пред унищожителните доказателства на изневярата му — като истински мъж. После, като й разказа, че следобеда е бил с изповедника си, тя изпита чувство, че ще ослепее от гняв. Още от училище се бе убедила, че духовниците са лишени от всякаква божия добродетел. Това бе едно от основните разногласия в хармонията на дома, което бяха успявали да заобикалят без сблъсъци. Но че съпругът й бе позволил на изповедника да се бърка до такава степен в интимния му живот, който не беше само негов — това минаваше всякакви граници.