Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Но като чу гласа му, тя като че ли се разтърси от страх и ужас, стъписа се, с рязко движение спусна воала си и побягна от площада, без да се обръща.
Тук ще се отклоним за малко от по-нататъшните патила на Съмърсет, за да опишем странния и романтичен епизод с Кафявия сандък.
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ДЕЗБЪРА
КАФЯВИЯТ САНДЪК
Мистър Хари Дезбъра живееше в хубавия и солиден стар квартал Блумзбъри, от всички страни на който, шумяха мощните талази на Лондон, но той се радваше на романтична тишина и градски покой. Мистър Дезбъра се бе настанил на Куийн скуер в съседство с Детската болница, отляво, ако вървите на север; Куийн скуер — светилище на хуманитарните науки, на което къщите дължаха хубостта си, където бедните се учеха, където гъмжеше от шумни врабци и където групи търпеливи малчугани висяха по цял ден пред болницата с надежда да им се удаде случай да целунат ръката или да кажат някоя и друга дума през прозореца на болното си братче. Стаята на Дезбъра беше на първия етаж и гледаше към площада, освен това обаче той имаше право, от което често се възползуваше, да седи и да пуши на терасата отзад, от която се виждаше цяла прекрасна гора от вътрешни градини, а до нея бяха прозорците на една празна стая.
Един топъл ден следобед Дезбъра се разхождаше по тази тераса, почти загубил надежда и кураж, понеже от няколко седмици напразно търсеше работа и беше готов да се отдаде на тъжни мисли и тютюн. Тук, си рече той, ще бъда сам, защото и той като повечето младежи, които не са нито богати, нито духовити, нито късметлии, предпочиташе не да търси, а да отбягва общуването с други хора. Тъкмо му дойде тази мисъл, очите му се спряха на прозореца на стаята, която гледаше към терасата, и учуден и ядосан забеляза, че там е спуснато копринено перде. Като късмета ми, помисли си Дезбъра; усамотението му беше нарушено, не можеше вече да размишлява и въздиша незабелязан, не можеше вече да търси отдушник на отчаянието си в думи или да се успокоява със сантиментално подсвиркване и в раздразнението си чукна с лулата по парапета прекомерно силно. Тази стара, сладка лула, излъскана и потъмняла от употреба и с основание скъпа на сърцето му, беше направена от кален корен на изтравниче. Ето защо, какво бе огорчението му, когато гърнето се отчупи от мундщука, подскочи грациозно във въздуха, падна и изчезна между люляците в градината!
Дезбъра се тръшна ядно на шезлонга, извади вестника с разкази, който бе взел за четене, откъсна парче от последния лист, където се поместват само отговори на писма, и се залови да си свива цигара. Той не беше майстор в това изкуство, хартийката все се късаше между пръстите му и тютюнът се разсипваше на земята; тъкмо се канеше вече ядосан да се откаже, когато прозорецът бавно се отвори навътре, коприненото перде се дръпна настрана и на терасата изскочи една малко странно пременена дама.
— Сеньорите ((исп.) — млад господин. — Б. пр.) — проговори тя и гласът й трептеше плътно, като звук на орган, — сеньорите, вие сте затруднен. Позволете ми да ви се притека на помощ.
С тези думи тя издърпа хартийката и тютюна от покорните му ръце и с леснота, която на Дезбъра се стори магическа, сви и му подаде цигара. Той я взе, все тъй без да става и без да пророни дума, вторачен всецяло в това видение. Лицето й беше румено и свежо на цвят, по форма — островърх триъгълник, така невинно лукаво, така дръзко привлекателно, толкова рядко за нашите по-северни ширини; очите й — големи, лъчезарни, от време на време искрящи от менящи се светлинки; косата й — отчасти покрита с дантелена мантиля, ((исп.) — дантелена бяла или черна женска наметка, която покрива главата и горната част на тялото. — Б. пр.) през която ръцете, голи до рамената, светеха от белота; снагата й, налята и нежна във всичките си женствени форми, беше още жива и енергична, преливаща от жизненост и стройна в божествената си хармоничност.
— Не харесвате ли моята сигарито, сеньор? — запита тя. — Все пак е направена по-добре от вашата — При тези думи се засмя и гласът й звънтеше в ушите му като музика, но след миг лицето й помрачня. — Аха, виждам — извика тя. — Моето държане ви отблъсква. Много съм скована, прекалено студена. Аз — добави тя кокетно — не съм проста англичанка, каквато изглеждам.
— Охо! — промърмори Хари, изпълнен с неизразими мисли.
— В скъпата ми родина — продължи дамата — редът е друг. Там, трябва да призная, младата жена е скована от множество строги ограничения, малко й е позволено, свиква да бъде сдържана, свиква да изглежда неприветлива. Ала тук, в свободна Англия — о, славна свобода! — възкликна тя и вдигна ръце към небесата с неподражаемо грациозен жест, — тук няма окови, тук жената може да си позволи да бъде изцяло каквато е, а мъжете са истински рицари — нали на самия ви национален герб е написано honni soit? (фр.)-Позор на оня, който си помисли нещо лошо — девиз, написан на Ордена на жартиерата, най-стария и най-висш английски орден, учреден от крал Едуард III около 1346 г. На един бал се откопчала жартиерата на дамата, с която танцувал кралят. Монархът най-галантно я закопчал отново, като произнесъл горните думи, с които украсил създадения след това орден във вид на жартиера. — Б. пр.)