Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— Естествено — отговори Зиро, — и дори ги уважавам! Ще се оставите ли да ви надминат в това отношение? Нима единствен вие ще бъдете пристрастен? Не могат ли в този деветнайсети век двама образовани джентълмени да се примирят с политическите си различия? Недейте така, сър, вашите остри думи само ме разсмиват, преценете сам, кой от двама ни е по-умен?
Съмърсет беше млад човек, много търпелив по природа и лесно податлив на софистика. Той вдигна ръце в жест на отчаяние и зае мястото, предложено му любезно от конспиратора. Закуската беше превъзходна, домакинът — не само много вежлив, но и неизчерпаем източник на любопитни сведения. Всъщност приличаше на човек, който, принуден много дълго да пази мъчително мълчание, изпитва наслада да прави най-сензационни разкрития. Той имаше да разправя много интересни неща, при което постепенно разкриваше характера си, и полека-лека Съмърсет не само превъзмогна неудобството от неестественото си положение, но и започна да се отнася към конспиратора с фамилиарност, която граничеше с презрение. Той винаги се чувствуваше странно неспособен да се откопчи от компанията, в която се намираше — макар и противна, тази компания го държеше в плен като намазано с клей врабче, а в случая търпеливо оставяше да тече час след час, лесно бе убеден да седне на масата и дори не се опита да си отиде; чак когато се свечери, Зиро с хиляди извинения освободи госта си. Неговите сподвижници-конспиратори, обясни учтиво атентаторът, не познавали ценните качества на младежа и щели да се обезпокоят, като видят непознато лице.
Щом остана сам, Съмърсет отново изпадна в сутрешното настроение. Мисълта за мекушавостта му го вбесяваше, крачейки назад-напред из столовата, той вземаше най-твърди решения за бъдещето, извиваше ръката, омърсена от докосването на убиец, и сред всички тези мятащи се като вихрушка мисли от време на време проблясваше и дори го смразяваше от страх мисълта за сатанинските средства, с които беше натъпкана къщата. Барутен погреб изглеждаше безопасна пушалня в сравнение с Излишната къща.
Той потърси избавление в бягството, в движението, в преливащата чаша. Докато пивниците бяха отворени, ходеше от една на друга да дири светлина, спокойствие и близостта на човешки лица, а когато и тези средства не помагаха, търсеше пак компанията на среднощните скитници, накрая, продължавайки да броди из улиците, се принуждаваше да се сприятелява с полицаите. Уви, с какво чувство на виновност разговаряше с тези блюстители на законите, с каква радост би плакал на широките им гърди и как напираше тайната на устните му и не смееше да излезе навън! Най-после умората започна да надделява над угризенията и приблизително когато първият млекар тръгваше да обикаля клиентите си, Съмърсет застана отново пред входа на къщата, гледаше я, сякаш очакваше нещо страшно, като че за миг ще лумне в пламъци, извади ключа си и щом кракът му беше вече на стъпалата, пак загуби кураж и побягна да търси покой под мрачния покрив на едно кафене.
Събуди се когато удари дванайсет на обед. Като претършува печално джобовете си, видя, че му е останала само половин крона; (Монета от пет шилинга. — Б. пр.) а след като плати за неудобното си ложе, бе принуден да се върне в Излишната къща. Мушна се тихомълком в хола и се примъкна на пръсти до шкафа, където си държеше парите. Още половин минута, рече си той, и ще бъде избавен от своя натрапчив наемател и ще може да решава какво да прави. Но съдбата бе решила другояче — на вратата се почука и влезе Зиро.
— Хванах ли ви? — извика той с незлобива веселост. — Драги приятелю, вече съвсем губех търпение — И малко безстрастното лице на говорещия се озари от искрена симпатия. — Толкова отдавна съм отвикнал да имам приятел — продължи той, — че започвам да се боя да не стана ревнив — И стисна силно ръката на своя хазаин.
От всички хора на тоя свят Съмърсет беше най-малко способен да отвърне на подобен поздрав. Да отхвърли такива любезни аванси бе пряко силите му. А още повече го измъчваше мисълта, че не може да отговори на сърдечността със сърдечност. Това несъответствие между любезностите, което като че ли винаги буди у благородните души някакво чувство за виновност, просто го смазваше и той измънка няколко неясни и неискрени думи.
— Достатъчно — извика Зиро, — така и трябва да бъде… нищо повече не казвайте! Изпитвах някаква смътна тревога, страхувах се, че сте ме напуснали, но сега трябва да призная, че този страх е бил неоснователен, и се извинявам. Да се усъмня във вашата прошка значеше да повторя предишната си грешка. Затуй елате, обедът ни чака, ще ми бъдете пак сътрапезник и ще ми разкажете снощните си приключения.