Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Родното ми място, където прекарвах дните си, бе малко островче в Карибско море, на около половин час път с лодка от бреговете на Куба. То беше стръмно, скалисто и като се изключи семейството и плантацията на баща ми, ненаселено и предоставено на природата. Къщата ни, ниска постройка, заобиколена с просторни веранди, се издигаше на едно възвишение и от нея през морето се виждаше Куба. Наоколо духаха освежителни ветрове, които ни облъхваха, когато лежахме в копринените си хамаци и се люлеехме, и поклащаха клонките и цветовете на магнолиите. Вляво, зад нея се намираха жилищата на негрите и полюшващите се ниви на плантацията, които заемаха една осма от повърхността на острова. Отдясно, точно до границата на градината, се простираше обширно и смъртоносно мочурище, обрасло с гъста гора, излъчващо треска, осеяно с дълбоки ями и населявано от отровни миди, човекоядни раци, змии, алигатори и противни риби. В дебрите на тази джунгла не можеше да проникне никой, освен хора с африканско потекло; невидим, непобедим враг дебнеше там европейците, а въздухът беше смъртоносен.
Една сутрин (от нея именно трябва да броя началото на злочестата си участ) излязох от стаята си малко след разсъмване, защото при този топъл климат всички са ранобудни, но не намерих слугиня, която да се погрижи за мен. Обиколих къщата, продължавайки да викам и учудването ми се превърна почти в тревога, когато, изскачайки най-после на един просторен двор с веранда, се озовах сред гъмжило от негри. Дори тогава, когато бях между тях, никой не ме погледна и не обърна ни най-малко внимание на появяването ми. Очите и ушите им бяха насочени към една-единствена личност — някаква жена, разкошно и с вкус облечена, с изящна фигура и благозвучна реч, не толкова стара на години, колкото повяхнала и погрозняла от порочен живот, все още привлекателното й лице носеше отпечатъка на най-жестоки страсти, очите й горяха от жажда да причинява зло. Мисля, че не външността й, а нещо, което се излъчваше от душата й, ме накара да се стъписам, готова да припадна от ужас; както чуваме, че имало растения, които тровят, и змии, които обайват, така и тази жена ме потресе и уплаши. Но аз бях смела по природа, подтиснах слабостта си и като се промъкнах между робите, които смутени се отдръпваха да ми сторят път, сякаш имаха пред себе си господарки съпернички, запитах с властен глас:
— Коя е тази особа?
Една млада робиня, към която бях благосклонна, ми прошепна на ухото да внимавам, защото това е мадам Мендисабал, но това име не ми беше познато. В тоя момент жената приближи до очите си лорнет и с дръзка взискателност ме изгледа от глава до пети.
— Момиче — проговори тя най-после, — много съм патила от непокорни слугини и се гордея със способността си да ги усмирявам. Откровено казано, ти ми се нравиш и ако не бях заета с други по-важни работи, непременно щях да те купя, когато баща ти устрои разпродажба.
— Мадам… — подзех аз, ала гласът ми секна.
— Нима не знаеш положението си? — отвърна жената с противен смях. — Колко смешно! Непременно трябва да я купя. Навярно има добро възпитание? — добави тя, обръщайки се към слугите.
Неколцина я увериха, че младата господарка е възпитана като истинска дама — поне така им се струвало на тях, неуките.
— Тъкмо е за кантората ми в Хавана — каза сеньора Мендисабал, като ме огледа още веднъж през лорнета. — Ще ми бъде много приятно — продължи тя, обръщайки се по-пряко към мен, — да те запозная с камшика — И ми се усмихна, а на лицето й беше изписана силна жажда за жестокост.
Тези думи ми възвърнаха способността да говоря. Викайки по име на слугите, аз им заповядах да прогонят тази жена от къщата, да я качат на лодката и да я върнат на големия остров. Но те единодушно заявиха, че не смеят да ме послушат, наобиколиха ме и взеха да ме увещават и умоляват да бъда по-благоразумна, а когато настоях, разпалвайки се още повече и изричайки за тая гадна пришълка заслужени думи, те се отдръпваха от мен, като че богохулствувах. Чужденката явно беше обкръжена със суеверна почит, познах това по промененото им държане и по бледостта, която бе взела връх над естествения цвят на лицата им, и може би страхът им се предаде на мен. Погледнах пак мадам Мендисабал. Тя стоеше съвсем спокойна и с презрителна усмивка наблюдаваше лицето ми през лорнета, а като виждах, че въпреки всичките ми заплахи оставаше уверена в превъзходството си над мен, от устата ми се изтръгна вик, вик на гняв, страх и отчаяние и побягнах от верандата и от къщата.