Сделката на капитан Ворпатрил

— Аха, онзи Саймън Илян, така ли? Шефът на ИмпСи с киборгския мозък? — каза със силния си басов глас. — Славата ви се носи чак до Джаксън Хол. На идване Иван и Тедж ни показаха сградата на ИмпСи, между другото. Доста е, хм, голяма. Една от забележителностите на Ворбар Султана, доколкото разбрах.

— Сградата вече не е моя, нито мозъкът, боя се. Извадиха чипа от главата ми преди четири години — каза Илян. — При пенсионирането ми.

Което отговаряше на истината, помисли си Иван, но само на малка част от нея.

— О — каза Арка. — Звучи ми малко драстично. Когато се пенсионират, повечето хора получават няколко заплати накуп или поне хубав часовник. Моите съболезнования.

— Няма нужда. Лично аз бях изключително доволен.

— Сериозно? — Двамата най-после си пуснаха ръцете и Иван се запита дали ръкостискането им не е било от типа „я да видим кой пръв ще счупи пръстите на другия“. Двамата лице в лице за пръв път — двама застаряващи сватове? — си беше стряскаща гледка. Арка беше едър, тъмен, напрегнат въпреки умората, открито опасен. Саймън беше слаб, прошарен, сдържан до степен на обезличаване… и прикрито опасен. Ефект, ни най-малко отслабен — дори напротив — от мисълта, че Илян не е толкова умствено благонадежден като преди… Иван си отдъхна с облекчение, когато — приключили с първоначалните любезности и освободени от горните си дрехи със съдействието на прислугата — гостите се изсипаха в дневната при другата част от семейството си.

Иван изостана назад и прошепна на Саймън:

— Защо се ухили така на Тедж преди малко?

Бегъл отглас от онази доволна усмивка пробяга по лицето на Илян.

— Защото за пръв път ме представят като нечий пастрок. Намирам го за… ласкателно някак.

— А ти… би ли искал да?… — попита изненадано Иван. Мнозина бяха намеквали за неизяснено синовните отношения на Иван с партньора на майка му, но самият Илян не беше обелвал и дума по въпроса, внезапно си даде сметка Иван. Нито веднъж.

— Както би се изразила лейди майка ти, думата не би била точна. И не е ничия грешка… — „или работа“, досети се Иван, макар добавката да остана неизречена, — освен на самите нас. От друга страна — Илян се поколеба за миг и извърна поглед; с известна неувереност сякаш… не, абсурд, — не държа да чувам неизбежното „ъъ“ преди „пастрок“.

„Ъъ“ — понечи да каже Иван, но бързо се поправи и вместо това закръгли едно „О“. На Саймън наистина ли му пукаше за това? „Очевидно“. Инвентаризацията на тромавите и нерядко тъпоумни определения, с които Иван беше представял Саймън на приятели и познати през последните четири години, беше милостиво прекъсната от Биърли, който ги наближи с бавна крачка.

Кимна смутено на Илян. Винаги беше забавно да видиш как обичайната самомнителна ирония на Биърли изчезва без следа, не само от изражението, а и от езика на тялото му, всеки път, когато се озовеше в близост до бившия шеф на ИмпСи. Явно Илян все още плашеше Би до мозъка на костите, въпреки че до неотдавна Биърли беше работил за него… или точно защото беше работил за него?