Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
— Което ни връща към твоя млад човек, Тедж — избоботи баща й.
— Какво? — Този път Тедж успя да си затвори устата.
— Имала си достатъчно време да го опознаеш. Какви са лостовете му? — попита баронът.
— Лостове?
— Тедж… — започна нетърпеливо баронесата, но баронът я спря с жест.
— Например — каза той, — жаден ли е за власт? За престиж? За богатство?
— Не знам.
— Как може да не знаеш нещо толкова основно? — каза баронесата.
Тедж сви рамене.
— Ами, доколкото разбирам, майка му е богата. Сградата, в която живее той, е нейна, както и сградата, в която живее самата тя, както и други някакви сгради. А май и някакви неща в провинцията. Иван Ксав няма братя и сестри, значи е единственият й наследник. Освен това май има нещо като попечителски фонд. Както и офицерската си заплата, с която покрива ежедневните си разходи.
— Не точно това имах предвид — каза баща й. — Богатите хора нерядко ламтят за още богатства, за да удовлетворят някакви свои цели или мании.
А семейство Арка знаеха доста по темата, като си помислиш.
— Мисля, че Иван Ксав държи на комфорта, а не на показното богатство. Тоест, съобразява се със стандартите на ворската класа, но не защото държи да го прави, а по-скоро защото… така му е по-лесно.
— А бизнес образование? Има ли такова? Внос-износ, търговия? Може ли например да проектира и осъществи голям и сложен бизнес проект?
— Ами, знам, че работи по военните бюджети с адмирал Десплейнс, а това определено са големи и сложни проекти.
— Хм. — Баронът потропа с пръсти по тапицираната странична облегалка на канапето. — Виж, Тедж, въпреки неизбежната необходимост от местни партньори бих предпочел по възможност да развием това начинание в рамките на семейството. Старите ми контакти тук са… недостатъчно надеждни, да речем. А в някои случаи и твърде стари, в буквалния смисъл.
„Начинание?“ Тедж не беше сигурна, че това й харесва. Ала сега в очите на баща й се мяркаше старият блясък и прогонваше сенките на умора и поражение, които натежаваха в погледа му, когато говореше за Ерик и изгубената станция. Умора и поражение, които нямаха място на широкото му лице.
— За какво начинание става въпрос? Тук, на Бараяр?
— Минна концесия. — Усмивка разтегли чертите му, сякаш слънце пробива през облаци. — Но няма да търсим полезни изкопаеми, а история. Мойра смята, че сме попаднали на богата жила. Така де, всяко семейство би трябвало да си има по една изгубена златна мина.
— За мен онези събития не бяха история, ако обичаш — възрази баба. — Пък и златото е най-малкото, което може да открием.
— Евентуално — предупреди ги баронесата. — Евентуално. Всичко това е като изстрел в тъмното.
— По-добре изстрел в тъмното, отколкото никакъв изстрел — въздъхна баронът. — А точно това ще се случи, ако бараярското правителство разбере за плановете ни, затова нито дума пред външни хора, Тедж. Ясно ли е?
Тедж сбърчи нос.
— Онази подземна лаборатория ли имате предвид? Че на кого му е притрябвала някаква стара генетична библиотека? Така де, досега всичко сигурно се е развалило. — А за вонята дори не й се мислеше.
— Всъщност генетичните мостри бяха съхранени във вид на спори и би трябвало да подлежат на пълна реконструкция — каза баба. — Там е и всичкият досаден боклук, който гем-генералите и техните приятелчета настояха да приберем, когато подготвяха спешното отстъпление. Някои от тях май наистина вярваха, че един ден ще се върнем и ще си приберем нещата.
— Досаден боклук?…
Баронът се облегна назад и усмивката отново огря лицето му. Още по-широка.
— Стари архиви, и сетагандански, и бараярски. Както и няколко колекции с произведения на изкуството…
— Нищо и никакви местни артефакти в по-голямата си част — вметна баба. — Макар че може и да има едно-две ценни неща, които сме донесли от Сетаганда.
— … банкноти и монети от Деветата сатрапия, с което стигаме до златото.
— Примитивното население на бараярската провинция незнайно защо предпочиташе неудобни златни монети — потвърди баба.
— … както и, най-общо казано, всякакви неща, които отбрана група изпаднали в паника гем-лордове не са имали време или място да вземат със себе си, а сърце не им е дало да изоставят — завърши баронът. — Мисля, че дори Мойра не знае какво точно има там.
— Никой не знаеше — каза баба. — Хоут Зая беше бясна, че й отнемат от ценното пространство, но по онова време нищо не можехме да направим по въпроса.