Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Предположението му се потвърди незабавно, при това по най-неочакван начин.
Падналият изведнъж скочи на крака и препусна със същата скорост покрай канала, сякаш нищо не му се беше случило.
Публиката ахна. Локстън замига на парцали.
— По дяволите! Ама че жилавина!
Той пак вдигна карабината, но тя не беше от новите уинчестъри, а еднозарядна италианска ветерли. Сержантът изруга, хвърли безполезната пушка на констебъла и извади колта си.
— Дайте, дайте ми на мен! — оживи се докторът. — Няма да улучите!
Той почти насила издърпа револвера от ръцете му. Зае живописната поза на дуелист, зажумя с едното око. Прогърмя изстрел.
Беглецът се стовари отново, тоя път по очи.
В тълпата се чуха аплодисменти. Локстън стоеше и се почесваше по брадичката, неговият подчинен презареждаше карабината. Единствено Фандорин побягна напред.
— Не бързайте — спря го Туигс и хладнокръвно поясни. — Вече няма къде да се дене. Прострелях му гръбначния стълб в поясните прешлени. Жестоко, да, но ако е ученик на въпросните шиноби, единственият начин да го заловим жив е да го парализираме. Дръжте си колта, Уолтър. И благодарете на съдбата, че по това време на деня си пия чая в „Паризиен“. В противен случай вие за нищо на света…
— Вижте! — възкликна Фандорин.
Поваленият се надигна на четири крака, после стана, отърси се като мокро куче и с огромни скокове се понесе нататък.
Сега вече никой не ахна, не шукна — всички мълчаха объркани.
Локстън откри стрелба с револвера, но все не улучваше, пък и докторът му пречеше, като го хващаше за ръката и го убеждаваше да му даде оръжието. И двамата напълно забравиха, че на колана на сержанта виси още един револвер.
Ераст Петрович прецени разстоянието (около седемдесет крачки, а до сивите къщурки на туземния град стотина) и се обърна към констебъла.
— Заредихте ли? Дайте насам.
Прицели се по всички правила на стрелковата наука. Задържа дишането, изравни мушката. Даде съвсем леко изпреварване, изстрелът щеше да е почти по права линия. Имаше само един куршум, трябваше да е точен.
Краката на омагьосания беглец се местеха с огромна скорост. Не над коленете, за да не го убием — заповяда на куршума титулярният съветник и натисна спусъка.
Готово! Фигурата с кимоното падна за трети път. Само че неговите преследвачи вече не стояха на място, а стремглаво се втурнаха към него.
Виждаше се, че простреляният мърда и се опитва да се изправи. Ето че успя, скочи напред на един крак. Не можа да се задържи, стовари се. Запълзя към водата, оставяйки кървава диря след себе си.
А най-чудното бе, че досега не се бе обърнал нито веднъж.
Когато до ранения оставаха двайсетина крачки, той спря да пълзи, очевидно бе разбрал, че няма да се изплъзне. Направи бързо движение и в ръцете му блесна тясно острие.
— Бързо! Ще си пререже гърлото! — провикна се докторът.
Но шиноби постъпи другояче. Той направи с ножа бърз кръг около лицето си, сякаш искаше да го вкара в овална рамка. После сграбчи брадичката си с една ръка, изръмжа глухо, дръпна и в краката на Ераст Петрович полетя някакъв парцал. Фандорин за малко да се спъне, когато проумя, че това е срязана и одрана от лицето кожа, червена от едната страна, а от другата подобна на мандаринова кора.
Тогава ужасният човек най-сетне се обърна.
През краткия си живот Ераст Петрович бе виждал доста страшни неща, някои видения от неговото минало го караха да се събужда нощем облян в пот. Но нищо на света не можеше да бъде по-страшно от тая алена маска с белите кръгове на очите и озъбената уста.
— Конгоджо! — тихо, но ясно изхриптя останалата без устни уста, която се разтягаше все по-широко.
Ръката с окървавения нож бавно се вдигна към гърлото.
Чак сега Фандорин се сети да зажуми. И остана така, докато отмине пристъпът на световъртеж и гадене.
— Ето какво значело да „отрежеш лицето“! — чу той възбудения глас на доктор Туигс. — Наистина го отряза без никакво преносно значение.
Най-спокойно от всички се държеше Локстън. Той се наведе над трупа, който, слава Богу, лежеше по очи. През две дупки в кимоното, едната по-високо, другата по-ниско, проблясваше нещо метално. Сержантът разкъса плата с пръст и подсвирна:
— Ето каква била магията!
Под кимоното мъртвецът носеше ризница от тънка закалена стомана.
Докато Локстън разправяше на доктора какво се бе случило в участъка, Фандорин стоеше настрани и напразно се опитваше да успокои бясното сърцебиене.
А то не бе предизвикано от тичането, нито от стрелбата, нито дори от кошмарната гледка на отрязаното лице. Чиновникът просто си припомни думите, които преди няколко минути му бе казал дрезгавият женски глас: „Днес ще убиете човек.“