Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Ник извика. Ан изпусна фенера.
— Най-добре елате да видите това — рече тя кратко; после, когато не отговориха, попита: — Какво, по дяволите, ви става?
Гневът й стресна Ник от шока му.
— В… виж се — заекна той. — Наполовина си вътре в стената, наполовина вън. — Кити погледна надолу — определено от тази страна илюзията бе доста добра: стомахът й, гърдите и единият й крак се подаваха от стената, сякаш бяха отрязани на две. Тялото й я щипеше там, където се докосваше до магията.
— Дори не блещука — прошепна Ан. — Никога не съм виждала толкова силна илюзия.
— Можете да преминете през нея — каза отегчено Кити. — Зад нея има разни неща.
— Съкровище? — Ник бе олицетворение на нетърпението.
— Не.
След малко останалата част от групата бе дошла край стената и след известно колебание един по един пристъпиха през илюзията. Камъните само станаха на леки вълнички. От другата страна бариерата бе невидима.
И шестимата зяпаха мълчаливо и шокирано осветените трупове.
— Аз казвам да се махаме оттук веднага — рече Кити.
— Погледнете косите — прошепна Стенли. — И ноктите им. Вижте колко са дълги.
— Наредени като сардини в чиния…
— Как мислите, че…?
— Задушили са се, може би…
— Виждате ли онази дупка в гърдите му? Тя не е естествена…
— Няма от какво да се притесняваме. Много са стари. — Господин Пенифедър заговори с насърчаваща увереност, вероятно целяща да успокои и него, колкото и останалите. — Вижте цвета на кожата им. Буквално са се мумифицирали.
— Мислите, че са от времето на Гладстон ли? — попита Ник.
— Несъмнено. Стилът на дрехите го доказва. Края на деветнайсти век.
— Но те са шест… По един за всеки от нас…
— Млъквай, Фред.
— Но защо ще са…?
— Вероятно някакво жертвоприношение…?
— Господин Пенифедър, слушайте, ние наистина…
— Да, но защо ще ги крият? В това няма смисъл.
— Тогава мародери? Наказани, като са били погребани живи.
— … наистина трябва да тръгваме.
— Това е по-вероятно. Но все пак защо ще ги крият?
— И кой го е направил? Ами проклятието? Ето това не разбирам. Ако те са го задействали…
— Господин Пенифедър! — Кити тропна с крак и изкрещя; звукът прокънтя в цялата зала. Обсъждането внезапно спря. Тя се насили да проговори през стегнатото си гърло. — Тук има нещо, за което не знаем. Някаква клопка. Трябва да забравим съкровището и да се махаме веднага.
— Но тези кости са стари — каза Стенли, възприемайки решителния маниер на господин Пенифедър. — Успокой се, момиче.
— Не ме поучавай, малка отрепко.
— Съгласна съм с Кити — каза Ан.
— Но, скъпи мои… — Господин Пенифедър постави ръка на рамото на Кити и го разтърка с фалшива веселост. — Това наистина е много неприятно, съгласен съм. Но не бива да преувеличаваме. Както и да са умрели тези бедни хора, те са били сложени тук преди много време — вероятно докато гробницата е била още отворена. Това е причината по илюзорната стена, която ги скрива, да няма плесен, нали виждате. Плесента е оттогава. Стените са били нови и чисти, когато са били изградени. — Той посочи труповете с бастуна си. — Помислете по въпроса. Тези момчета са лежали тук преди гробницата да бъде запечатана — иначе проклятието щеше да се е задействало при влизането им. А не е станало така, защото ние току-що го видяхме и разпръснахме.
Думите му имаха ефект върху групата; последва кимане и мърморене в знак на съгласие. Но Кити поклати глава.
— Тук има шестима мъртви мъже, които ни предупреждават — рече тя. — Ще сме глупаци, ако ги пренебрегнем.
— Ха! Те са стари. — От облекчението в гласа на Фред изглеждаше, че подтекстът в тази идея тъкмо бе стигнал до мозъка му. — Стари кокали. — Той протегна ботуша си и насмешливо сръчка най-близкия череп; той се изтърколи на една страна, падайки от шията, и тупна бързо на каменните плочи с лек звук, като от тракащ порцелан.
— Кити, скъпа, трябва да се научиш да си по-малко емоционална — каза господин Пенифедър, като извади носна кърпа от джоба си и избърса челото си. — Вече отворихме саркофага на стария дявол — и земята още не ни е погълнала, нали? Ела и погледни, момиче: все още не си го виждала. Има красив копринен покров, разпънат най-отгоре — само той сигурно струва цяло състояние. Пет минути, Кити. Ще ни трябват само пет минути да вдигнем покрова и да грабнем портмонето и кристалното кълбо. Няма да смущаваме съня на Гладстон за дълго.
Кити не каза нищо; пребледняла, тя се обърна и закрачи обратно през бариерата, към залата. Не можа да се насили да проговори. Гневът й бе насочен колкото към самата нея — заради собствената й слабост и безпричинен страх, — толкова и към водача й. Думите му й изглеждаха прибързани; прекалено повърхностни и леки. Но не бе свикнала да се противопоставя на волята му директно; а и знаеше, че настроението на групата е като неговото.