Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Сред драгуните, които бяха стояли в кръг наоколо и бяха стреляли един през друг, също имаше убити и ранени.
Към пладне претърсването на лагеруващите за оръжие приключи. Подкараха отново индианците. Те трябваше да сформират пак своите колони и лишените от оръжие мъже бяха принудени да се отправят заедно с жените и децата си в различни посоки към определените за тях места в резервата. Те влачеха със себе си ранените, умиращите и мъртъвците.
Ихасапа беше взел ранения Бобър, който не можеше да язди сам, върху своя кон. Мъртъвците лежаха загърнати в кожени завивки в плазовете. Монгшонгша носеше мъртвото си бебе в носилката на гърба. Тя гледаше напред с празен поглед и сякаш не виждаше вече дори и сина си Хапеда.
Сега керванът се придвижваше в северозападна посока, навътре във все по-опустяващата степ. Странни скали израстваха сякаш непосредствено от земята. Драгуните настояваха да се бърза. Светкавичен облак вече можеше да разбира някои от техните ругатни.
На втората вечер след безразборната стрелба отново бе дадена заповед за почивка. Мечата орда бе стигнала до своето ново място за живеене.
Светкавичен облак се огледа. Около нея имаше само безкрайна пустош, много пясък и камънаци, бедни редки треви, пресъхващи води. Четансапа и Хавандшита дадоха нареждане да се издигнат шатрите. Жените и мъжете слязоха от мустангите. Мъжете и момчетата събраха конете на едно място. Светкавичен облак и Меден цветец издигнаха шатрата на Бобъра и внесоха вътре покъщнината. После Светкавичен облак излезе извън бивака, за да присъствува на погребението на тримата мъртъвци. Завързани в кожени завивки, те бяха окачени и захванати здраво за клоните на едно изсъхнало дърво, за да не могат да ги достигнат вълците.
И тази церемония мина сред пълно мълчание. Мълчанието бе единственият израз на упрек и тъга, с които подчинени-те индианци можеха да изразят чувствата си срещу победителя.
Когато мъртъвците намериха най-после вечното си жилище сред ветровете, Светкавичен облак отиде при Уинона и Унчида. Донесе малко вода за тяхната шатра от едно почти просмукало се в почвата езерце и се приготви да им помогне при събирането на дърва. Унчида тръгна заедно с нея, а Уинона остана съвсем сама в шатрата.
Когато Светкавичен облак се върна заедно с Унчида, Уинона бе успяла вече да издълбае място за огнището в средата на шатрата.
— Можете да отидете да получите храната — каза тя със странно беззвучния си напоследък глас. — Четансапа раздава дажби от запасите ни.
Светкавичен облак излезе, за да получи оскъдната дажба за обитателките на шатрата за единственото хранене през деня. Уинона остана в дъното на шатрата; седна на пода и Унчида пристъпи към нея. Но и двете не си казаха нито дума. Когато Светкавичен облак се върна, Уинона й предложи собствената си дажба. Девойчето не искаше да приеме такъв по — дарък, но Уинона отново се бе унесла в мислите си и сякаш не чуваше повече онова, което Светкавичен облак й говореше.
Така девойката започна да се храни и при това огледа шатрата, която беше родна шатра на Матотаупа и на Токай-ихто. Нещо се беше променило тук и Светкавичен облак чак сега разбра къде какво беше променено. Кожата на голямата сива мечка, която Матотаупа бе убил на времето, подпомогнат от своя единадесетгодишен син Харка, не висеше вече на подпорния прът. Беше постлана на земята. Светкавичен облак търсеше да открие какво още бе променено и видя, че липсва белият лък, костеният лък на Токай-ихто. Къде беше останал той? Девойката не можеше да си спомни дали Уинона го бе предала на дългите ножове. Всеки случай той не висеше на подпорния прът.
Уинона пое ножа и отряза в знак на горест лъскавите си дълги черни плитки.
Докато жените седяха мълчаливо в шатрите, мъжете, момците и момчетата стояха всички заедно навън и гледаха как драгуните ядат консерви и подготвят нощния си лагер. Къдрокосия Чапа разбра от думите им, че се канят да потеглят с конете си на другия ден обратно към агенцията, и каза това на останалите. Часке слушаше внимателно.
— Нима ще ни оставят тук да измрем от глад? — чу той да пита Четансапа.
— Трябва да отидем при тях и да поговорим за това.
— То е твоя работа.
Чапа стисна видимо устни и повика Стария гарван и боеца на име Чотанка да отидат заедно с него при началника на драгуните. Тримата индианци бяха принудени да чакат дълго и да слушат много ненужни подигравки. Ядът качи кръвта в лицето на Часке. Най-после им разрешиха да говорят.