Пътят на кралете (том II)

— Не работи така. Това не е игра, каквото и да се разправя в приказките. Нощната пазителка не те лъже и не изкривява думите ти. Ти искаш дар. Тя ти дарява онова, което тя мисли, че заслужаваш, и после ти дава и едно проклятие, което да върви с дара. Понякога двете са свързани, друг път не са.

— А ти си познавач? — попита Баксил. Господарката режеше друга картина. — Мислех, че каза, че никога не си ходил.

— Не съм. Защото баща ми ходи, и майка ми, и всеки един от братята ми. Малцина получиха каквото искаха. Повечето съжаляваха за проклятията си, с изключение на баща ми. Той получи един топ хубав плат; продаде го и ни спаси от глад, когато пропадна реколтата преди няколко десетилетия.

— И какво беше неговото проклятие? — полюбопитства Баксил.

— Оттогава виждаше света с главата надолу.

— Наистина?

— Аха. Всичко обърнато. Хората ходят по таваните, а небето е под него. Казваше, че свикнал доста бързо, и не го смяташе за истинско проклятие до края на дните си.

От самата мисъл за проклятието на Баксил му призля. Сведе очи към торбата с инструменти. Ако не беше такъв страхливец, дали би могъл да убеди господарката да види в него нещо повече от як наемник?

Да даде Главният Кадасикс, много ще е хубаво да знам какво точно да правя. Благодаря, помисли Баксил.

Господарката се върна с леко разрошени коси. Протегна ръка.

— Увития чук, Баксил. Има една статуя в цял ръст.

Той измъкна чука от торбата и го подаде.

— Дали пък не трябва да си взема Меч — разсеяно рече господарката и опря инструмента на рамото си. — Но това ще улесни нещата прекалено много.

— Не бих имал нищо против, ако е прекалено лесно, господарке — забеляза Баксил.

Тя изсумтя и се върна. Скоро започна да пердаши по една статуя в другия край. Отчупи двете й ръце. Баксил потръпна.

— Някой ще чуе това.

— Аха. Може би затова тя остави статуята накрая — рече Ав.

Ударите поне бяха поприглушени от плата. Те трябва да бяха единствените крадци, които влизаха в богаташките къщи, без да вземат нищо.

— Защо тя прави това, Ав? — улови се да пита Баксил.

— Не знам. Може би трябва да попиташ нея.

— Не ми ли каза, че никога не трябва да правя това!

— Зависи — отвърна Ав. — Доколко си привързан към крайниците си?

— Доста.

— Е, ако някога ти се прище това да се промени, почни да задаваш на господарката досадни въпроси. А дотогава си трай.

Баксил не каза нищо повече. Старата магия, рече си той. Тя би могла да ме промени. Ще ида да я търся.

Като си познаваше късмета обаче, нямаше да може да я намери. Въздъхна и пак се облегна на стената, а откъм господарката се носеха приглушени удари.