Пътят на кралете (том II)

Ясна въздъхна.

— Понякога забравям колко сте млада. Мога да разбера колко изкусителна Ви се е струвала кражбата. Въпреки това беше глупаво. Уредих връщането Ви в Я Кевед. Заминавате утре сутринта.

— Аз… — Това беше повече, отколкото тя заслужаваше. — Благодаря.

— Вашият приятел, ардентът, е мъртъв.

Шалан объркано вдигна поглед.

— Какво се случи?

— Хлябът беше отровен. С прах на мъчението. Много смъртоносен, наръсен върху хляба, та да изглежда като брашно. Подозирам, че при всяко от посещенията му хлябът е бил обработен по същия начин. Целта му е била да ме накара да опитам парченце.

— Но аз изядох много хляб!

— Противоотровата е била в сладкото — отговори Ясна. — Открихме я в няколко от използваните от него бурканчета.

— Не може да бъде!

— Започнах разследване. Би трябвало да сторя това незабавно. Никой въобще не си спомня откъде се е появил този „Кабсал“. Макар че той разговаряше с Вас и с мен съвсем свойски за други арденти, те го познаваха съвсем бегло.

— Значи той…

— Той си играеше с Вас, дете. През цялото време Ви използваше, за да се добере до мен. Да ме шпионира. Да ме убие, ако може. — Ясна говореше за това толкова спокойно, толкова безстрастно. — Вярвам, че при последния опит е сложил много прах, много повече от друг път, вероятно с надеждата да вдишам от него. Осъзнавал е, че това може би е последната му възможност. Обаче отровата се обърна срещу него и подейства много по-бързо, отколкото е очаквал.

Някой едва не я беше убил. Не някой. Кабсал. Не е чудно, че той така настояваше тя винаги да вкусва от сладкото!

— Много съм разочарована от Вас, Шалан. Сега разбирам защо се опитахте да отнемете живота си. Заради вината.

Тя не беше опитала да се самоубие. Ала какъв смисъл имаше да признае това? Ясна я съжаляваше; най-добре да не й дава основание да спре да го прави. А странните неща, които Шалан видя и преживя? Можеше ли принцесата да ги обясни?

Шалан погледна Ясна, видя студения гняв, скрит зад спокойната външност, и се уплаши достатъчно, та въпросите за главите-символи и онова странно място, където се озова, да замрат на устните й. Как беше възможно Шалан да се мисли за смела? Тя не беше смела. Беше глупава. Спомни си как гневът на баща й отекваше из къщата. А гневът на Ясна, по-тих и по-оправдан, беше не по-малко страшен.

— Е, ще трябва да се научите да живеете с чувството за вина. Може и да не успяхте да избягате с моя фабриал, но успяхте да провалите една многообещаваща кариера. Този глупав кроеж ще петни живота Ви още десетилетия. Вече нито една жена няма да Ви вземе за повереница. Вие захвърлихте всичко това. — Ясна отвратено поклати глава. — Мразя да греша.

С тези думи тя се обърна и си тръгна.

Шалан вдигна ръка. Трябва да се извиня. Трябва да кажа нещо.

— Ясна?

Ясна не я погледна, а стражът не се върна.

Шалан се сгуши под завивката, стомахът й беше на възел, почувства се толкова зле, че — за миг — й се прииска да беше забила онова парче стъкло малко по-дълбоко. Или Ясна да не беше бързала толкова с Превръщането, което я спаси.