Пътят на кралете (том II)

I-7

Баксил

Баксил забърза по разкошния коридор в двореца, стиснал тежката торба с инструменти. Подобен на стъпки звук се разнесе зад гърба му и той подскочи и се обърна. Не видя нищо. Коридорът беше празен, със златист килим на пода, огледала по стените и сложни мозайки по сводестия таван.

— Ще престанеш ли? — обади се Ав, който крачеше до него. — Винаги щом подскочиш, едва не те халосвам от изненада.

— Не мога да се удържа — отговори Баксил. — Не трябваше ли да свършим работата през нощта?

— Господарката знае какво прави — рече Ав. Също като Баксил, и той беше емули, тъмнокож и тъмнокос. Но по-високият мъж беше далеч по-уверен. Крачеше из коридорите, все едно имат покана да са тук. Якият му меч висеше в ножница на рамото.

Дано Главният Кадасикс даде Ав никога да не вади оръжието. Благодарен съм, помисли си Баксил.

Господарката им вървеше пред тях. Само те тримата бяха в коридора. Тя не беше емули, даже не приличаше на макабаки, макар да имаше тъмна кожа и дълга красива черна коса. Очите й бяха шински, но беше висока и слаба като алетските жени. Ав смяташе, че е от смесен произход. Или така казваше, когато дръзнеха да разговарят за такива неща. Господарката имаше добър слух. Странно добър.

Тя спря при отклонението на друг коридор. Баксил се улови, че пак наднича през рамо. Ав го сръчка с лакът, но той не можеше да се сдържи и да не се озърта. Да, господарката твърдеше, че слугите ще са прекалено заети с приготвянето на новото крило за гости, но все пак това беше домът на самия Ашно от Сагес. Един от най-богатите и най-свети хора в цял Емул. Той имаше стотици слуги. Ами ако някой поемеше по този коридор?

Двамата мъже настигнаха господарката си. Баксил се насили да гледа напред, но сега се улови, че зяпа господарката. Опасно си беше да служиш на толкова красива жена. С тази черна коса, свободно пусната и дълга чак до кръста. Никога не носеше прилична роба, нито дори рокля или пола. Все панталони, обикновено тънки и тесни, а на хълбока й висеше тънкоостра сабя. Очите й бяха толкова светловиолетови, че изглеждаха чак бели.

Тя беше изумителна. Прекрасна, упояваща, покоряваща.

Ав пак го ръгна в ребрата. Баксил скокна и изгледа ядно братовчед си, който се почесваше по корема.

— Баксил — продума господарката. — Инструментите ми.

Той отвори торбата и извади нагънат колан за инструменти. Инструментите потракваха, докато господарката се препасваше, без да го погледне. После тръгна по коридора вляво.

Баксил я наблюдаваше с неудобство. Там се намираше Свещената зала, помещението, където богатите хора излагаха изображението на своя Кадасикс и му отдаваха почит. Господарката се насочи към първото произведение на изкуството. Изображение на Епан, Повелителката на сънищата. Беше прекрасно — варак върху черно платно.