Пътят на кралете (том II)

Каладин седеше тихо в чакалнята в дървената сграда на амарамовия щаб. Тя се състоеше от дванадесет груби помещения, които можеха да се разглобят и да се превозят с чулове. Каладин се намираше до един прозорец с изглед към военния лагер. На мястото, където беше настанен отрядът му, имаше дупка. Виждаше я оттук. Палатките им бяха събрани и раздадени на другите взводове.

От хората му бяха останали четирима. Четирима от двадесет и осем. А хората го наричаха късметлия. Наричаха го Благословен от Бурята. Беше започнал да вярва в това.

Днес убих Броненосец, появи се мисъл в притъпения му ум. Като Ланасин Твърдостъпия или Евод Белязващия. Аз. Убих Броненосец.

И това не го вълнуваше.

Положи скръстени ръце на прозоречния перваз. Нямаше стъкло и усещаше ветреца. Едно вятърно духче прехвърчаше от палатка на палатка. Помещението зад Каладин беше застлано с дебел червен килим и щитове по стените. Имаше и доста тапицирани столове като този, на който той седеше. Това беше „малката“ чакалня пред щаба. Малка, но много по-голяма от родната му къща в Огнекамък, включително лекарската стая.

Убих Броненосец, помисли отново. И после се отказах от Меча и Бронята.

Това действие трябва да беше най-великата глупост, извършена от човек, за всички кралства и за всички времена. Като Броненосец Каладин щеше да е по-важен от Рошоне, по-важен и от Амарам. Можеше да иде на Пустите равнини и да участва в истинска война.

Без повече погранични караници. Без повече светлооки капитанчета от незначителни родове, огорчени, понеже са оставени тук. Никога повече нямаше да го мъчат пришки от чужди ботуши, нямаше да яде помия с дъх на тиня, нямаше да го главоболят войници, които си търсят повод за сбиване.

Можеше да стане богат. И се отказа от всичко това, просто така.

И все пак от самата мисъл да докосне Меча вътрешностите му се преобръщаха. Не искаше богатство, титли, армии, не искаше даже добра храна. Искаше да е в състояние да се върне и да защитава мъжете, които му се бяха доверили. Защо трябваше да гони Броненосеца? Трябваше да избяга. Но не. Настоя да нападне проклетия Броненосец.

Ти защити своя върховен маршал, рече си той. Ти си герой.

А защо животът на Амарам да струва повече от живота на неговите хора? Каладин служеше на Амарам, защото той беше показал чест. Позволяваше на копиеносците да споделят неговите удобства в щаба по време на буря, при всяка буря — различен взвод. Държеше хората му да са добре нахранени и заплатени. Не се държеше с тях като с кал.

Ала допускаше подчинените му да правят това. И не спази обещанието си да закриля Тиен.

Аз също. Аз също…

Каладин беше изпълнен с вина и мъка. Само едно му беше ясно — като петно светлина на стената на тъмна стая — не искаше да има нищо общо с Мечове и Брони. Не искаше дори да ги докосва.

Вратата шумно се отвори и Каладин се обърна в стола. Влезе Амарам. Висок, слаб, с ъгловато лице и тъмнозелен мундир. Ходеше с патерица. Каладин критично огледа превръзките и шината. Щях да се справя по-добре. Освен това би настоявал пациентът да остане на легло.

Амарам разговаряше с един от своите бурегадатели, мъж на средна възраст с четвъртита брада и наситено черна роба.

— … защо Тайдакар би поел такъв риск? — питаше тихо Амарам. — Но кой друг би могъл да е? Онези от Призрачната кръв стават все по-дръзки. Ще трябва да открием кой беше този. Знаем ли нещо за него?

— Беше веден, Сиятелни господарю — отговори гадателят. — Не го познавам. Но ще проуча.

Амарам кимна и се умълча. След двамата влязоха група светлооки офицери, един от които носеше Меча, положен върху чисто бяло платно. Следваха четиримата от взвода на Каладин: Хаб, Рееш, Алабет и Кореб.

Каладин стана. Чувстваше се изтощен. Амарам остана при вратата. Влязоха още двама мъже и затвориха. Последните също бяха светлооки, но от по-нископоставените — офицери от личната гвардия на Амарам. Дали не бяха сред групата, която избяга?

Умно направиха, че избягаха, помисли Каладин. По-умно от мен.