Пътят на кралете (том II)

— Вижте — продължи Каладин, — Мечът и Бронята са мои. Е, казах си да ги дам на Кореб. Сред моите войници той е с най-висок чин и е най-добрият боец. — Останалите щяха да разберат. Пък и Кореб щеше да се погрижи за тях, щом стане светлоок.

Амарам погледна Кореб, после кимна на адютантите си. Единият затвори капаците на прозореца. Другите извадиха мечовете си и се приближиха към хората от взвода на Каладин.

Каладин извика и скочи напред, но двама от офицерите бяха близо до него. Единият го удари с юмрук в корема, веднага щом тръгна. Каладин беше толкова изненадан, че ударът го остави без дъх.

Не.

Той преодоля болката и се обърна да замахне към офицера. Очите на мъжа зяпнаха от почуда, когато юмрукът на Каладин се стовари върху му и го отхвърли назад. Няколко от другите офицери се скупчиха върху Каладин. Той нямаше оръжие и беше така уморен от битката, че едва стоеше на крака. Повалиха го на земята с удари в ребрата и в гърба. Той рухна от болка, но можа да види как войниците нападат неговите хора.

Рееш беше посечен първи. Каладин изстена, протегна ръка, с мъка се надигна на колене.

Това не може да се случи. Моля ви, не!

Хаб и Алабет бяха измъкнали ножове, но бързо паднаха — един войник изкорми Хаб, двама съсякоха Алабет. Ножът на Алабет тупна на земята, сетне падна едната му ръка и накрая тялото.

Кореб се държа най-дълго, отстъпваше с протегнати ръце напред. Не викаше. Като че разбираше. Каладин се просълзи. Войниците го стиснаха изотзад, за да не помогне.

Кореб падна на колене и взе да моли. Един от хората на Амарам го улови за врата и умело отряза главата му. Всичко свърши за секунди.

— Мръсник! — викна Каладин, задъхан от болката. — Проклет мръсник! — Усети, че хлипа, че продължава безполезно да се бори с четиримата, които го държаха. Кръвта на убитите копиеносци проникваше в дъските.

Бяха мъртви. Всички бяха мъртви. Отче на Бурята! Мъртви!

Амарам пристъпи напред с мрачно лице. Отпусна се на едно коляно пред Каладин.

— Съжалявам.

— Мръсник! — ревна Каладин с цяло гърло.

— Не можех да поема риска те да разкажат какво са видели. Така трябва да бъде, войнико. За доброто на армията. На войниците ще се каже, че твоят взвод е помагал на Броненосеца. Разбираш ли, хората трябва да повярват, че аз съм го убил.

— Вземате Бронята и Меча за себе си!

— Обучен съм да боравя с меч — отговори Амарам, — и съм привикнал да нося броня. Ще служа на Алеткар най-добре, ако нося Меча и Бронята.

— Можехте да ги поискате от мен! Бурята да Ви отнесе дано!

— А когато новината обиколи лагера? — печално попита Амарам. — Че ти си убил Броненосеца, обаче аз съм получил оръжията му? Никой не би повярвал, че си ги дал доброволно. Освен това, синко, ти нямаше да ми позволиш да ги задържа. — Амарам поклати глава. — Щеше да промениш решението си. След ден-два щеше да пожелаеш богатство и слава — другите щяха да ти повлияят. Щеше да поискаш да ти върна Бронята и Меча. Отне ми часове да взема решението. Но Рестарес е прав — така трябва да се направи. За доброто на Алеткар.