Пътят на кралете (том I)

Към сборния пункт до дърводелския двор се застичаха войници; други се втурнаха към лагера да си вземат оръжията. Каладин хукна към мостовите и завика:

— Строй се! Бурята да ви отнесе дано! Всички да се строяват!

Не му обърнаха внимание. Някои от отряда бяха без елеци и се заблъскаха през вратата на казармата в опит да влязат едновременно. Другите дотичаха при моста. Каладин ядосано ги последва. Веднъж добрали се до моста, хората се сбраха по внимателно организиран начин. Всеки имаше възможността да тича на най-доброто място: отпред до пропастта, а после, в края на пробега — на относително безопасна позиция отзад.

Ротацията беше строга и нито се правеха, нито се търпяха грешки. Мостовите отряди имаха жестока система на самоуправление — ако някой опиташе да мами, другарите му го принуждаваха да бяга в челото на моста при последния щурм. Предполагаше се, че това е забранено, но Газ се правеше, че не забелязва измамниците. Освен това той отказваше да вземе подкуп, за да разреши на хората да си сменят местата. Може би знаеше, че едничкото стабилно нещо — единствената надежда — за мостовите е ротацията. Животът не беше справедлив, да си мостови не беше справедливо, но поне ако човек тичаше в редицата на смъртта и оцелееше, при следващия пробег щеше да е отзад.

Имаше едно изключение. Като водач, Каладин трябваше да бяга отпред през повечето време, а за щурма да се премести в задната част на моста. Неговото място беше най-безопасното в целия отряд, макар че никой мостови никога не се намираше в пълна безопасност. Каладин беше като някаква мухлясала коричка, предложена на умиращ от глад — човекът нямаше да бърза да я нахапе, но все някога щеше да я изяде.

Зае позиция. Йейк, Дуни и Малоп бяха последни от изоставащите. Щом хората застанаха по местата си, Каладин нареди да вдигат. Той донякъде се изненада, че му се подчиниха, ала мостът почти винаги имаше водач, който издаваше команди по време на пробег. Гласовете се сменяха, но не и те. Вдигай, тичай, сваляй.

Двадесет моста излязоха от двора и се понесоха към Пустите равнини. Каладин забеляза хора от Мост Седем, които ги наблюдаваха с облекчение. Смяната им беше до първата следобедна камбана — отървали се бяха от пробега само за миг.

Мостовите работеха усилно. Не толкова заради заплахата с побой — бягаха така бързо, защото искаха да се доберат до набелязаното плато преди паршендите. Успееха ли, нямаше стрели, нямаше смърт. И тъй, пробегът с моста беше единственото нещо, което вършеха, без да пестят сили или да мързелуват. Мнозина мостови ненавиждаха живота си, ала го стискаха с все сили, трескаво, с побелели от усърдие кокалчета на пръстите.

С тропот прекосиха първия от постоянните мостове. Мускулите на Каладин стенеха от така скорошното претоварване, но той се помъчи да не мисли за умората. Заради дъждовете от снощната буря повечето растения бяха още отворени — скалните пъпки простираха ластари, разцъфналите бранзи протягаха щипкоподобните си клони от черупките към небето. Тук-там имаше и бодливци — онези иглолистни храсти с каменни клони, които Каладин беше забелязал за пръв път при идването си тук. В безбройните цепнатинки и падинки по неравното плато имаше локви.