Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
Ударената страна смъдеше. Защо не удари Йост, когато имаше сгода? Можеше ли да се приучи да не застива така в битка? Можеше да се научи да наранява, нали?
Искаше ли?
Бъди, какъвто си.
А какво да направи човек, който не знае какъв е? Или дори какъв иска да бъде?
Най-накрая стигна в Огнекамък. Стотината сгради бяха построени в редици, оформени като защитни валове с ниските страни по посока на бурята. Покривите бяха от дебели летви, намазани с катран, за да не пропущат дъждовната вода. Северните и южните страни на постройките почти нямаха прозорци, докато фасадите, които гледаха към подветрената страна, бяха целите в прозорци. Също като при растенията, начинът на живот на хората се определяше от бурите.
Домът на Кал се намираше в покрайнините на града. Къщата беше по-голяма от повечето други — построена беше по-просторна, за да помести лекарската стая, към която водеше и отделен вход. Вратата беше открехната и Кал надзърна вътре. Очакваше да завари майка си да чисти, ала видя, че баща му вече се е върнал от дома на Сиятелния господар Уистиоу. Лирин седеше на ръба на операционната маса с ръце в скута. Плешивата му глава беше приведена. В ръка държеше очилата си и изглеждаше изтощен.
— Татко? Защо седиш на тъмно?
Лирин вдигна поглед. Лицето му беше мрачно и отчуждено.
— Татко? — повтори угрижено Кал.
— Господарят Уистиоу беше отнесен от враговете.
— Той е мъртъв? — Кал така се изуми, че забрави болката в страната. Уистиоу винаги си беше тук. Не може да си е отишъл. Какво ще стане с Ларал? — Миналата седмица си беше напълно здрав!
— Винаги е бил с крехко здраве, Кал — отговори Лирин. — В крайна сметка Всемогъщият призовава всички човеци в Царството на Духа.
— Ти нищо ли не направи? — избъбра Кал и начаса съжали за думите си.
— Направих всичко по силите си — отвърна баща му и стана. — Може би някой по-добре обучен от мен… Е, от съжаленията няма полза.
Лирин пристъпи и свали черната покривка от купата, пълна с диамантени сфери. Те веднага осветиха стаята, Сияйни като малко слънце.
— Значи нямаме градоначалник — каза Кал и вдигна ръка към главата си. — Той нямаше син…
— От Колинар ще ни назначат нов градоначалник — отвърна Лирин. — Дано Всемогъщият им даде мъдрост при избора.
Погледна лампата. Тези сфери бяха на градоначалника. Малко богатство.
Бащата на Кал отново покри лампата, все едно не беше снел плата току-що. Стаята отново потъна в мрак и Кал примигна, за да свикне.
— Остави ни тези сфери — рече Лирин.
Кал се сепна.
— Какво?
— Ще заминеш за Карбрант, когато навършиш шестнадесет. С тези пари ще платим пътуването — Сиятелният господар Уистиоу нареди така. Това беше последното му дело в полза на гражданите. Ти ще заминеш и ще станеш истински магистър лекар, сетне ще се завърнеш в Огнекамък.
В този миг Кал разбра, че съдбата му е определена. Щом господарят Уистиоу беше пожелал, то той щеше да замине за Карбрант. Обърна се, излезе от стаята в слънчевата светлина и не каза нищо повече на баща си.
Приседна на стъпалата. Какво всъщност искаше? Не знаеше. Тъкмо в това беше проблемът. Славата, честта, нещата, които Ларал каза… нито едно от тях всъщност нямаше значение за него. Но когато държеше тоягата, изпита нещо. Сега обаче внезапно му бе отнета възможността да решава.
Камъните, които Тиен му подари, още бяха в джоба му. Извади ги, откачи манерката от колана си и ги изми с вода. Първият показа бели спирали и слоеве. Оказа се, че и вторият има скрити шарки.
Белите късчета приличаха на личице, което му се усмихваше. И Кал се усмихна неусетно, макар шарката скоро да изчезна. Един камък нямаше да реши проблемите му.
Седя и мисли доста дълго, но за нещастие като че нямаше решение за неговите проблеми. Не беше сигурен, че иска да стане лекар и сега изведнъж се почувства ограничен от това, което животът го принуждаваше да направи.
А онзи миг с тоягата беше като мелодия в ума му. Един миг на яснота в иначе объркващия свят.
17
Кървавочервен залез
„Мога ли да съм напълно откровен? По-рано ме попита защо съм толкова угрижен. По следната причина…“
— Той е стар — рече с удивление Сил, докато пърхаше около аптекаря. — Наистина е стар. Не подозирах, че хората могат да остареят толкова. Убеден ли си, че това не е духче на разложението в човешка кожа?
Каладин се подсмихна, когато аптекарят се потътри към него с помощта на бастуна. Той не знаеше за невидимото вятърно духче. Лицето му беше набраздено като самите Пусти равнини. Бръчки се простираха като мрежа от ъгълчетата на дълбоко разположените му очи. На върха на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла. Одеждите му бяха тъмни.