Пътят на кралете (том I)

Йост изпъшка и пак се препъна. Кал изнесе оръжието назад и се подготви да удари противника си в лицето. Вдигна тоягата и застина. Ръката на Йост кървеше. Съвсем мъничко, но все пак кървеше.

Беше наранил човек.

Йост с ръмжене се надигна. Преди Кал да възрази, по-голямото момче удари краката му и го запрати на земята. Кал остана без дъх. Страната му пламна отново, а от земята наскачаха духчета; домогваха се до удареното място и приличаха на оранжев пояс, докато се хранеха от болката му.

Йост отстъпи. Кал лежеше по гръб и дишаше. Не знаеше какво да изпитва. Чувството, когато държеше тоягата, беше прекрасно. Невероятно. В същия миг съзря Ларал. Вместо да коленичи и да му помогне, тя стана, обърна се и тръгна към дома си.

Очите на Кал се изпълниха със сълзи. С вик той се претъркули и пак грабна сопата. Няма да се предаде!

— Без такива вече — чу се гласът на Йост зад него. Кал усети нещо твърдо в гърба си. Ботушът на по-голямото момче го събори на земята. Йест измъкна тоягата от пръстите му.

Провалих се… Загубих. Ненавиждаше това чувство, мразеше го повече и от болката.

— Добре се справи — неохотно призна Йост. — Стига толкова. Не ща да те наранявам истински.

Кал сведе глава и опря чело на затопления от слънцето камък. Йост свали обутия си в ботуш крак от гърба му. Момчетата се отдалечиха, чуваше се бъбренето им, скърцането на ботушите им по камъните. Кал с труд се изправи на ръце и колене, после стана.

Йост се обърна притеснено, стиснал тоягата в ръка.

— Научи ме — примоли се Кал и доближи. — Ще проверявам полипите за червеи вместо теб, Йост. Татко ми дава два часа почивка всеки следобед. През това време ще работя за теб, ако вечер ме учиш на това, което баща ти те тренира да правиш с тоягата.

Трябваше да знае. Трябваше отново да почувства оръжието в ръцете си. Трябваше да провери дали онова усещане не е било случайност. Йост поразсъди и поклати глава.

— Не мога. Татко ти ще ме убие. Лекарските ти ръце да се покрият с мазоли? Няма да е хубаво. Ти бъди какъвто си, Кал. Аз ще съм си аз.

Кал дълго стоя и гледа подире им. После седна на камъните. Фигурката на Ларал се отдалечаваше. Някакви слуги се спускаха по хълма да я пресрещнат. Трябваше ли да я догони? Ударената страна го болеше, пък и по начало беше ядосан, задето го подлъга да слязат при момчетата. А най-вече, още беше смутен.

— Каладин?

Той се обърна, засрамен от сълзите си, и видя Тиен, който седеше на земята зад него.

— Откога си тук? — сопна се Кал.

Тиен се усмихна и остави камъче на земята. Стана и забързано се отдалечи. Не спря, когато Кал го повика. С пъшкане той стана на крака и отиде да вземе камъчето.

Беше поредното безинтересно и най-обикновено камъче. Тиен имаше навика да открива такива камъчета и да си наумява, че са невероятно ценни. У дома имаше цяла сбирка. Знаеше къде е намерил всяко едно и можеше да каже по нещо особено за него.

Кал с въздишка тръгна към града.

Ти бъди какъвто си. Аз ще съм си аз.