Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Разбира се — спокойно отвърна Майсторът. — Всъщност този процес вече започна, просто да се разруши толкова сложна и здрава структура отнема време. Мисля, че като чуха всичко, което каза, няма да се правят повече на недоволни и ще се заемат с работа.
Признавам, че не бях много наясно как точно вампирите чуваха всичко, което говорехме. Все пак диамантът беше здрава структура, не пропускаше звуковите вълни. Освен ако вампирите със своя остър слух могат да улавят и най-фините вибрации по повърхността на диаманта, защото едва ли Майстор Ревел е предвидил звукопроводимост в заклинанието за диамантите.
— И колко време ще отнеме освобождаването им?
— Приблизително толкова, колкото ще ми трябва, за да изчезна от форта, а ти да вземеш душ и да се нахраниш нормално. Поглеждал ли си се в огледало? А и дрехите ти са ужасни — трябва да се преоблечеш.
„Изобщо не ми пука как изглеждам, честно казано. Но в някои отношения е прав, малко освежаване няма да ми навреди. И късна вечеря няма да ми е излишна — съгласих се мислено с него. — Стоп! А защо му е на него да изчезва от форта?!“
— Надявам се, че на тези двамата ще им стигне акъла да не ми се ядосват — поглеждайки към вампирите, каза Майсторът. — Но за всеки случай засега ще изчезна по мои си работи.
— Отлично — изправи се на крака Шорт. — А ние тогава ще съберем нашите. Да се уговорим за след час?
— Мисля, че вампирите са съгласни — с напълно неутрален тон, без намек за подигравка, каза Майстор Ревел. — Когато бъдат в състояние да се движат, те ще те намерят, Зак, във вашата стая.
По принцип трябваше да му кажем и за неочаквания ми гост, но Шорт или забрави за Мирон, или реши да отложи разговора за по-подходящ момент. Както и да е. И между другото, като се сетих за отлаганите разговори!
— Почакайте малко — внезапно си спомних аз, вече на път към изхода. Върнах се към затворените в блоковете вампири, наведох се към Велхеор и тихо казах: — Ти си изрод. Психясал изрод, чуваш ли ме? Надявам се, че ме чуваш. Трябваше да се досетя — да ме наливаш с човешка кръв и да ме баламосваш. Мразя те.
Изливайки всичко, което ми беше накипяло, аз се почувствах малко по-добре и напуснах временния кабинет на Ревел с високо вдигната глава.
— Много рискуваш — отбеляза Шорт, докато крачехме към изхода. — Ревел сега ще духне оттук, а ти ще трябва да ходиш с вампирите в Прокълнатите земи.
Като цяло скаутът беше абсолютно прав, но виждайки безпомощното положение на вампира, аз просто не можах да устоя. Едва ли щях да рискувам да го кажа очи в очи с Велхеор, но тук… добре де, какво толкова. Стореното сторено.
— Не ми пука — отговорих искрено.
Напуснахме изследователския център и тръгнахме в различни посоки.
— Закари!
„Ама какво става, да не би всички да са се наговорили?“ — помислих си ядосано и се обърнах към гласа. Да поговори с мен сега искаше стария ми познат третокурсникът. Странно, но нито веднъж не срещнах из форта останалите от неговата петорка, а виж Ник — постоянно.
— Привет — поздравих аз, като с труд сдържах раздразнението си. — Искаш ли нещо?
— Да, имам много важна информация за теб, но не мога да говоря тук. Може да ни подслушват.
— Непременно сега ли трябва да говорим? — попитах уморено. — Имам много работа.
Трябваше да поговоря с Мирон, да се преоблека и да се взема душ, преди с вампирите и скаутите да тръгнем на спасителна мисия.
— Това е наистина важно — увери ме Ник.
— Е, добре — съгласих се неохотно. — Къде ще е удобно да поговорим?
Ник се огледа:
— Ами ето там, до телепортите. На открито е по-трудно да се подслушва, освен това полето на телепортите затруднява подслушващите заклинания.
Уау, не знаех за това свойство на телепортите! Трябва да го запомня, може и друг път да ми потрябва.
— И каква е тази толкова важна информация? — попитах, когато приближихме до телепортите.
Вместо отговор Ник протегна ръка и докосна рамото ми. По тялото ми веднага премина импулс, които накара всичките ми мускули да се свият така, че не можех дори да мръдна. Започнах бавно да падам назад, но Ник ме хвана и ме завлече до най-близката площадка за телепортация.
„Що за дракон?! — трескаво мислех аз, опитвайки се да раздвижа поне пръст. — Той да не би да ме… отвлича, или какво?“
А в следващия момент видях блясъка на телепорта и почувствах как отивам съвсем не там, където се канеше да ме изпрати Ник.
Е, здравей, Коридор на съдбата…