Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Много се забавихте — каза вместо поздрав плешивият Майстор.
Хм, логично, сигурно са му докладвали за пристигането ми още с появата ми във форта.
— Е, разказвай, къде се загуби? И къде е останалата част от групата?
И аз отново разказах за нашите премеждия, като периодично хвърлях поглед към ледените блокове с едва различими в тях човешки фигури.
— Така значи.
Дори и да беше изненадан, външно Майстор Ревел изобщо не се издаде.
— Спешно трябва да ги спасим! — не издържах аз. — Да съберем армията и да избием всички шатерци от подземията.
— Не споря, хората наистина трябва да се спасят, но с армията явно се поразгорещи. Това на практика ще е равносилно на прочистване на Прокълнатите земи, а от такива намерения никога нищо добро не е излизало и няма да излезе. Крайният резултат ще бъде загуба на много хора и някаква поредна гадост от страна на шатерци. Освен това ще трябва да влезем в подземията и да ги хванем, като им попречим да съборят и унищожат всичко — нали се сещаш, че те със сигурност ще са предвидили подобен сценарий.
— Но скаутите сме прекалено малко, за да проведем спасителната операция само с наши сили — отбеляза Шорт.
— Да, определено ще се нуждаете от помощ — съгласи се Майстор Ревел. — Но това не трябва да са Майстори. За щастие, благодарение на Висок дом Никерс, във форта току-що пристигна група нисши вампири, които са обучени да ползват артефакти с енергията „вамп“.
О, значи леля все пак е изпълнила моята… е, не заповед, а много настоятелна молба. Не напразно прекарах цяла вечер да измислям въображаеми и действителни ползи от участието на нашия Огнен орден във военните действия.
— Към всяка група скаути ще се присъединят по няколко вампира с бойни артефакти, а това е вече доста сериозна сила. В допълнение, има още няколко желаещи да се присъединят към спасителната операция…
Мисля, че започнах да разбирам накъде клони.
— Искате да изпратите с нас Велхеор и Келнмиир? — не без облекчение попитах аз. — А къде са те, между другото?
— Как така къде? — изненада се Майсторът. — Тук. Предполагам, че дори ни чуват.
Отново погледнах към ледените блокове.
— Искате да кажете…
— Да, те са в тези блокове.
— Какво?! Но защо в леда?
— Много просто, опитаха се да ме убият.
Да кажа, че бях изненадан, все едно нищо да не кажа.
— За какво?
— Очевидно за да ме накажат, че не съм опазил тяхната родственица. Като разбраха, че Алиса е изчезнала в Прокълнатите земи и ние все още не сме предприели нищо, те малко се ядосаха и потрошиха кабинета ми. Разбира се, Висшите вампири са готини момчета, но не толкова, че да буйстват безнаказано в моя кабинет.
О, излиза, че сам се е справил с два Висши вампира? Здравичък чичко! Предполагам, че това е една от многото причини всички толкова да се страхуват от него.
— Трябва да отбележа, че на открито всеки от тях най-вероятно ще ме убие — специално за мен уточни Майсторът. — Но да нападат Майстор в собствения му кабинет не е особено добра идея дори и за два Висши вампира. Там има поставени толкова много защитни заклинания, че и петима като тях ще се провалят без предварителна подготовка.
— Предполагам, че обикновен лед отдавна щяха да са го разбили? — уточних за всеки случай аз, станах от сандъка и се приближих до ледените блокове.
— Разбира се — извърна се към мен Майсторът. — Това всъщност не е лед, а огромни диаманти. Само изброяването на използваните за създаването им заклинания ще отнеме половин, да не кажа и цял час.
Приближих лице към повърхността на диаманта и се вгледах. Велхеор беше застинал в скок, протегнал напред ръце с извадени нокти. Изглежда е възнамерявал да изрази недоволството си към Майстор Ревел по най-радикален начин. Във втория диамант почиваше, по-точно не почиваше, а беше застинал, Келнмиир. Уж го бях виждал не чак толкова отдавна, но бях забравил как изглежда. Тънки черти на лицето, дълга коса, вързана на конска опашка, и…
— Струва ли ми се или наистина на врата му виси амулет във формата на човешки пръст? — не можах да устоя аз, сякаш това беше наистина важно в момента.
— Аз също бях изненадан — съгласи се Майстор Ревел. — Това не е амулет, а истински човешки пръст. Малко екзотично дори и за вампир, не мислиш ли?
Мислех. Но сега не беше особено подходящо време за любопитство.
— Хм… и се каните да ги освободите? — попитах предпазливо.