Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
„Изненада-а! — помислих си злорадо. — Така, проблемът с преследвачите го реших. Но къде е форта?“
За съжаление ми бяха взели всички вещи, освен самосъхранилия се череп, затова си нямах ни най-малка представа някъде да тръгна. Всъщност точно сега посоката нямаше значение, нека първо да се отърва от преследвачите си. А после все някак ще разбера в каква посока е форт Скол.
Зад мен се чуваха звуците на продължаващата с нова сила схватка на шатерци с вълците. Мислено пожелах победа и на двете страни. Всъщност нека най-добре се избият едни други.
Пълзях бавно, но сигурно. Дори успявах да се оглеждам наоколо с надеждата да запомня някакви ориентири и да обмислям планове за спасение на приятелите си. На практика тук много малко неща зависеха от мен — значи трябваше спешно да се добера до форта, за да уведомя всички за случилото се и… всъщност защо всички? Точно обратното, не трябва да казвам на всички, защото дори и някой от близките ни хора може да се окаже шатерски шпионин. Независимо дали е бил подкупен, хипнотизиран или работи за Шатер по собствено желание, това нямаше значение. Най-важното е да не разбере, че съм успял да избягам.
След известно време станах и се огледах, надявайки се да видя познати ориентири. Небето беше празно — битката вече беше приключила, а аз дори не знаех кой е победил и има ли изобщо победител. Ами ако се върна във форта, а той е в ръцете на шатерци…
Тъжните ми мисли безцеремонно бяха прекъснати от отровна лиана, която се опита да ме хване за крака. Най-обидното беше, че успя. Благополучно се проснах с цяло тяло на земята и точно това лошо падане ми спаси живота. Над мен профуча стрела от арбалет, а я видях само защото тя се заби в дървото точно пред носа ми. И между другото, ако бях паднал малко по-неподходящо, с дървото щеше да се срещне не само стрелата, но и носа ми.
Веднага се претърколих встрани, отстъпвайки място на още една стрела и с крайчеца на окото си забелязах стрелеца — единият от шатерци. А до него стърчаха още двама. Явно се бяха оказали много по-умни, отколкото си мислех. Всъщност не по-умни, а по-силни, защото само двама от тях бяха останали да се бият с неживите.
Определено нямахме за какво да си говорим, така че без излишни приказки скочих и хукнах да бягам. Дракон знае с колко стрели е зареден арбалетът и с какво са въоръжени останалите, така че по-добре да не изкушавам съдбата. Криволичейки между дърветата, само се молех да не се натъкна на някоя гадост, но отново ми провървя — гадостта се появи, но не за мен. Единият от шатерците внезапно изкрещя някъде зад гърба ми и веднага утихна.
„Лош късмет“ — помислих си радостно и започнах с удвоено внимание да гледам къде стъпвам.
Скоро на малка полянка пред себе си видях красива свежа трева с цветенца, типична за дебнещ „мях“, и светкавично измислих план за действие. Използвайки най-просто заклинание от сферата на въздуха, аз създадох над полянката Въздушни стъпала и пробягах по тях. Това беше много рисковано, защото все още не контролирах добре своите способности, но си струваше. Заключавайки логично, че полянката е безопасна, единият от шатерците ме последва и веднага пропадна в „мяха“.
Скрих се зад едно дърво, замрях и се услушах.
Тишина.
Щом няма писъци, значи „мехът“ се е оказал достатъчно голям, за да погълне жертвата си цяла. А последният шатерец очевидно се беше притаил и чакаше подходящ момент, за да ми пусне някоя стрела.
И наистина, още щом се опитах да се измъкна иззад дървото, веднага покрай ухото ми изсвистя стрела.
„Да не мислиш, че толкова лесно ще се справиш с мен? — помислих си, докато се оглеждах наоколо, и изведнъж видях на близкото дърво няколко едва различими гнезда. — Да те видим сега!“
Съсредоточих се и създадох Въздушен щит, после спокойно излязох иззад дървото, видях откъде дойде следващата стрела на шатереца и запратих вече създадения Щит право в него. Разбира се, това не беше бойно заклинание, само елементарно сплитане, пълно с енергия. Но остроклюните — малките зъбати птици със зелена окраска — реагираха мигновено на създаденото заклинание. Птиците толкова се зарадваха на вкусната енергия, че цялото ято се хвърли върху щита ми и стоящият до него шатерец.
Любопитството е хубаво нещо, но мен изобщо не ме заинтригува как ще се развият взаимоотношенията на шатереца с пъргавите птички, така че с кратки и много предпазливи прибежки продължих напред. Жалко само, че все още си нямах и идея накъде точно.