Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

— Можеш да останеш, ако поискаш — каза тя забързано. — Ти си само наемник и можеш да напуснеш отряда си. Тук един ковач ще бъде важен мъж и скоро ще станеш водач на селото.

Ерик изведнъж осъзна, че макар и миловидна, тя е и пресметлива и иска да грабне онзи мъж от отряда, който най-вероятно би станал богат — по селските стандарти, и можеше да остане и да върти търговия.

— Няма ли тука някой младеж… — започна той.

— Не — каза тя хем ядосана, хем притеснена. — Повечето са или вече женени, или са много млади. Заради войната момичетата са повече от момчетата.

Ерик кимна. Техният собствен отряд, макар и съставен от осъдени хора, броеше не един фермерски син, напуснал дома си, за да търси щастие като войник или бандит.

Внезапно Ру се оказа до тях и Ерик разбра, че е подслушвал целия им разговор, макар да се преструваше на току-що дошъл.

— Ембриса! Не видях, че си тук. Как си?

— Добре — отвърна тя, но киселият й тон показваше, че не е.

— Говори ли днес с Хенрик? — продължи Ру все едно, че нищо не се е случило.

Приятелят му знаеше за кого пита: млад човек от едно близко до Рейвънсбърг село, който служеше в другия отряд, но с когото бяха разменили едва ли повече от дузина думи от началото на пътуването им. Хенрик беше тъповат и нямаше за какво да се говори с него.

— Не, днеска не — отвърна Ерик и се зачуди накъде бие Ру.

— Казва, че може би ще се върнем тук, когато свършим — понижи глас Ру. — Казва, че мястото му харесва и може би ще се установи тук — погледна Ембриса, — ще си намери жена и ще вдигне мелница.

— Мелничар ли е? — Очите на Ембриса се разшириха.

— Баща му е мелничар, поне така казва.

— Е, ще трябва да тръгвам — каза момичето. — Съжалявам, че не можеш да дойдеш на вечеря, Ерик.

— Благодаря — въздъхна Ерик, когато тя си тръгна.

— Бях наблизо и чух какво стана — обясни Ру, ухилен до уши. — Реших, че тука само един мелничар може да изкарва повече пари от един ковач, така че, надявам се, показах нов обект на младата ти приятелка.

— А Хенрик наистина ли иска да остане — рече Ерик, — или само създаваш бъркотии?

— Е, не знам колко големи бъркотии, но тя е вкусно парче с широк задник и твърди млади гърди. Ако успее да оплете нашия приятел, мелничарския син, кой знае? Може да е истинска любов и утре той може да се замисли да остане.

— Или да се скрие от баща й — поклати глава Ерик.

— Може би. Но тъй като баща й заедно с жена си и синовете си е надолу по реката, тя е сама. Подозирам, че вече беше застлала постелка за теб. — Той погледна натам, където беше отишло момичето. — Макар че може би е приятна за една нощ, кой знае?

— Момичето няма още петнайсет години, Ру — каза Ерик.

— В тия земи е достатъчно голяма, за да бъде майка — отвърна приятелят му. — Между другото няма да е добре нито за теб, нито за някой друг, ако го завлече в леглото си, защото капитанът хич не ги обича тия работи.

— Прав си — съгласи се Ерик.

— Освен това след два дни тръгваме.

— Какво?

— Преди десетина минути от юг пристигнаха конници със съобщение. След два дни към нас се присъединяват още войници и потегляме на север.