Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Приближих се, за да огледам по-добре. Около мястото витаеше усещането, че съвсем скоро е изоставено, имаше почти празна кутийка от безалкохолно, която все още бе изпотена отвън и хладна на пипане. За миг се почудих какво да правя, може би бе отишъл до тоалетната, може би щеше да се върне всеки момент. Щях да си тръгвам, когато видях бележката.
Беше оставена върху том от енциклопедия, мърляво парче разграфена хартия, сгънато на две, от външната страна Бъни бе написал със своя ситен и нечетлив почерк „Марион“. Отворих я и бързо я прочетох:
„мила,
Умирам от скука. Отивам на купона да пийна бира.
Ще се видим по-късно.
Б.“
Сгънах бележката и се отпуснах тежко на подлакътника на стола на Бъни. Ходил е на разходка. Кога ли е ходил? Около един следобед? Сега беше три. Бе на купона в Дженингс. Изпуснали са го.
Слязох по задното стълбище и излязох през вратата в сутерена, стигнах до столовата, чиято фасада от червени тухли изглеждаше плоска като сценичен декор на фона на празното небе. Обадих се на Хенри от монетния телефон. Никой не вдигна. У близнаците също.
В столовата нямаше никого с изключение на няколко изпити стари разсилни и жената с червената перука на телефонната централа, която плетеше през цялото време и изобщо не обръщаше внимание на входящите обаждания. Както винаги светлините примигваха като обезумели, а тя им бе обърнала гръб, пренебрегвайки ги, също както онзи злокобен телеграфист на борда на „Калифорниън“ в нощта, когато потъва „Титаник“. Минах край нея и тръгнах по коридора към автоматите за закуски и безалкохолни, откъдето си взех чаша воднисто кафе. После слязох и отново опитах да се свържа по телефона. Пак никой не отговори.
Затворих и се върнах в пустата обща стая с екземпляр от някакво училищно списание, което открих в пощата. Седнах на един стол до прозореца, за да изпия кафето си.
Изминаха петнадесет минути, а после двадесет. Училищното списание бе потискащо. Като че ли възпитаниците на Хампдън след като се дипломират никога не съумяваха да направят нещо по-различно от това да отварят магазинчета за грънчарски изделия в Нантъкет или да се присъединяват към ръководени от гуру общности в Непал. Захвърлих го настрани и забих празен поглед в прозореца. Светлината отвън бе много особена. Нещо в нея подсилваше зеленото в моравата, така че цялата тази ширнала се трева изглеждаше неестествена, някак светеща, не от този свят. Американското знаме, голо и самотно на фона на виолетовото небе, плющеше и се увиваше около месинговия пилон.
Поседях, загледан в него около минута и изведнъж установих, че не мога да го издържа нито миг повече. Облякох палтото си и тръгнах към клисурата.
Над гората тегнеше мъртвешка тишина. Тя изглеждаше по-отблъскваща отвсякога — зелена, черна и притихнала, помръкнала от миризмата на кал и гнилоч. Не духаше вятър, нито една птичка не пееше, нито едно листо не помръдваше. Цветовете на кучешкия дрян бяха настръхнали, бели, сюрреалистично застинали на фона на помръкващото небе и натежалия въздух.
Ускорих ход, клонки пукаха под краката ми, а насеченият ми дъх гърмеше в ушите, съвсем скоро пътеката ме изведе на сечището. Стоях там, задъхан, измина известно време преди да осъзная, че няма никого.
Клисурата бе отляво — зейнала, коварна, дълбок пролом към скалите долу. Внимавах да не се приближа прекалено много до ръба, но все пак се приближих, за да огледам по-добре. Всичко бе напълно спокойно. Отново се обърнах, този път към гората, откъдето току-що бях дошъл.
Тогава, за моя невероятна изненада, се чу леко шумолене и главата на Чарлс се показа от никъде.
— Здрасти — каза той с радостен шепот. — Какво, по дяволите…?
— Млъквай — чу се отсечен глас, миг по-късно Хенри се материализира сякаш по магия и пристъпи към мен от шубрака.
Бях онемял, изгарях от любопитство. Той раздразнено примигна срещу мен, тъкмо щеше да заговори, когато се разнесе внезапно пращене на клони, обърнах се и за свое изумление видях Камила, облечена в панталони със защитен цвят да се спуска по ствола на едно дърво.
— Какво става? — дочух много отблизо гласа на Франсис.
Хенри не отговори.
— Какво правиш тук? — попита той ядно.
— Днес има купон.
— Какво?
— Купон. Той е там — направих пауза. — Няма да дойде.
— Видя ли, казах ти — намеси се обидено Франсис и се измъкна внимателно от храсталака, като бършеше ръце. Не беше облечен подходящо за случая — нещо типично за него. Беше с доста хубав костюм.