Тайната история

— Искаш ли да го направя? — попитах доста остро.

— Можеш да останеш или да си тръгнеш. Няма причина, която налага да останеш. Исках да получиш бегла представа, но в определен смисъл, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — той се прозина. — Имаше някои неща, които трябваше да знаеш, но чувствам, че ти правя лоша услуга, като те въвличам в това.

Изправих се и се огледах около масата.

— Добре. Добре, добре.

Франсис ме погледна учудено.

— Пожелай ни късмет — каза Хенри.

Тупнах го несръчно по рамото.

— Късмет.

Чарлс, когото Хенри не можеше да види, привлече погледа ми. Усмихваше се и изрече беззвучно „Утре ще ти се обадя, става ли?“

Изведнъж и без никакво предупреждение бях обзет от силни чувства. Боях се, че ще кажа или направя нещо детинско, нещо, за което ще съжалявам, взех палтото си, изпих остатъка от кафето си на един дъх и си тръгнах, без да кажа дори дума на сбогуване.

По пътя за дома в тъмната гора, докато вървях с наведена глава и ръце в джобовете, на практика се блъснах в Камила. Беше много пияна и в превъзбудено състояние.

— Здравей — каза тя, провря ръката си под моята и ме поведе в посоката, от която идвах. — Познай какво стана. Имах среща.

— Така чух.

Засмя се — тих, сладък кикот, който сгря сърцето ми.

— Не е ли смешно? Чувствам се като истински шпионин. Бъни току-що тръгна към къщи. Клоук май ме харесва, което сега е проблем.

Беше толкова тъмно, че едва я виждах. Тежестта на ръката й носеше прекрасно успокоение, усещах топлия й примесен с мирис на джин дъх по бузата си.

— Клоук държа ли се прилично?

— Да, беше много мил. Заведе ме на вечеря и ме черпи някакви червени питиета, които имаха вкус на ледени близалки.

Излязохме от гората и стъпихме на пустите и осветени от неоновите лампи улици на Северен Хампдън. Лекият ветрец поклащаше звънчетата от ветрушката на нечия веранда.

Камила се притисна в рамото ми, когато спрях.

— Няма ли да влезеш?

— Не.

— Защо?

Косата й бе разрошена, а прекрасната й уста бе потъмняла от леденото питие. Само като я погледнех, можех да кажа, че няма никаква представа за онова, което се случва у Хенри.

Утре ще отиде с тях. Някой вероятно ще й каже, че не трябва да ходи, но накрая тя все пак ще отиде.

Изкашлях се.

— Виж какво…

— Какво?

— Ела с мен у дома.

Изгледа ме учудено.

— Сега?

— Да.

— Защо?

Отново се разнесе сребърния и примамлив звън на ветрушката.

— Защото искам да го направиш.

Погледна ме с апатично и пиянско спокойствие, застанала несигурно на външната страна на обутия си в черен чорап крак, така че глезенът й бе извъртян навън и оформяше с изумителна лекота буквата „L“.

Държах ръката й в своята. Стиснах я силно. Облаци препускаха пред луната.

— Хайде — казах.

Повдигна се на пръсти и ме удари с хладна и нежна целувка с вкус на ледена близалка. „О, ти“ помислих си, а сърцето ми биеше учестено.