Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Изведнъж се откъсна от мен.
— Трябва да тръгвам.
— Не. Моля те, недей.
— Трябва да тръгвам. Ще се чудят къде съм.
Бързо ме целуна, а после се обърна и тръгна надолу по улицата. Гледах я докато стигна до ъгъла, тогава зарових ръце в джобовете си и тръгнах обратно към къщи.
На другия ден се сепнах в съня си. Събуди ме хладната слънчева светлина и думкането от стерео уредбата надолу по коридора. Беше късно, около пладне, или дори следобед. Посегнах към часовника си на нощната масичка и отново се сепнах, само че този път още по-силно. Беше три без четвърт. Скочих от леглото и бързо започнах да се обличам. Не си направих труда нито да се избръсна, нито да се среша.
Якето си навличах в коридора, когато видях Джуди Пуви да минава забързана край мен. Беше издокарана и бе наклонила главата си на една страна в опит да си сложи обицата.
— Идваш ли? — попита, когато ме видя.
— Къде да идвам? — отвърнах озадачен с ръка все още на дръжката на вратата.
— Какво ти става? Да не би да живееш на Марс?
Зяпнах я.
— Купонът — каза нетърпеливо. — „Да посрещнем пролетта“. Точно зад Дженингс. Започнал е преди час.
Краищата на ноздрите й бяха зачервени и не спираха да помръдват, Джуди се пресегна да избърше носа си с ръка, увенчана с дълги червени нокти.
— Да позная ли какво си правила — казах.
Разсмя се.
— Имам още много. Джак Тайтелбаум ходи до Ню Йорк миналата събота и неделя, върна се с цял тон. Лаура Стора има екстази, а онзи, зловещият от Дърбинстол, знаеш го, учи химия, е приготвил цял куп амфетки. Искаш да кажеш, че не си знаел за това?
— Да.
— „Да посрещнем пролетта“ е голяма работа. Всички се подготвят от месеци. Жалко, че не се състоя вчера, времето беше толкова хубаво. Обядва ли?
Искаше да знае дали днес съм излизал.
— Не — отговорих.
— Ами времето го бива, но е малко студено. Разходих се навън и ходих до… ох, по дяволите. Както и да е. Идваш ли?
Погледнах я с празен поглед. Бях излязъл на бегом от стаята си, без да имам и най-малка представа накъде се бях запътил.
— Трябва да намеря нещо за ядене — казах най-накрая.
— Добра идея. Миналата година отидох, без да съм яла нищо, пуших трева и пих, сигурно съм изпила към тридесет мартинита. Всичко беше наред, но после отидох във Фън О’Рама. Спомняш ли си? Онзи маскен бал, ама ти май не беше тук тогава. Както и да е. Голяма грешка. Бях пила целия ден, бях изгоряла, бях с Джак Тайтелбаум и други момчета. Нямаше да ходя, но размислих. Виенското колело. Мога да отида на виенското колело…
Изслушах вежливо цялата й история, която завърши, като и предполагах, с Джуди, която си изповръща червата зад количка за хотдог.
— Твърдо съм решила тази година да не се повтаря. Ще се придържам само към кокаин. Ще пропусна другите неща. Между другото, трябва да вземеш твоя приятел, знаеш кой, как му беше името… Бъни, накарай го да дойде с теб. В библиотеката е.
— Какво? — попитах, изведнъж застанал нащрек.
— Да. Изкарай го. Накарай го да си дръпне няколко пъти от наргилето с марихуаната или нещо такова.
— Той е в библиотеката?
— Аха. Видях го през прозореца на читалнята преди малко. Той няма ли кола?
— Не.
— Жалко, мислех си, че ще може да ни откара. Пътят до Дженингс е дълъг. Или пък проблемът е в мен. Изобщо не съм във форма, трябва отново да започна да правя гимнастика.
Вече беше три. Заключих вратата и тръгнах към библиотеката, като нервно подрънквах ключа в джоба си.
Беше особен, стихнал, потискащ ден. Студентското градче изглеждаше пусто — предположих, че всички бяха на купона — зелената морава и ярките лалета, смълчани в очакване под мрачното небе. Някъде изтрещя капак на прозорец. Над главата ми, в противните черни нокти на един бряст конвулсивно изпърпори изоставено хвърчило, а после замлъкна. Помислих си „Това е Канзас. Това е Канзас, преди да връхлети ураганът.“
Библиотеката приличаше на гробница, осветена отвътре от смразяващата флуоресцентна светлина, която караше следобедът да изглежда по-студен и сив, отколкото бе. Прозорците на читалнята бяха светли и празни. Лавици с книги, пусти маси, нямаше жива душа.
Библиотекарката — жалко създание на име Пеги — бе зад гишето и четеше женско списание. Тя не ме погледна. Копирната машина тихо жужеше в ъгъла. Изкачих се по стълбите до втория етаж, минах зад рафтовете с чуждоезична литература и се насочих към читалнята. Беше празна, точно както предполагах, но на едно от предните бюра имаше красноречиво гнезденце от книги, попивателна хартия и мазни торбички от чипс.