Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Той ми се закле.
— Вие ли го помолихте? — пожелах да узная аз. Тя направи крачка към мен.
— Не. Никога!
Джуъл само го помолила да си отиде. Това било в онази нощ на брега на реката, след като той убил онзи човек — тя хвърлила факлата във водата, защото той така я гледал! Твърде много светлина имало тогава, а опасността била отминала… за известно време… не за дълго. Джим възразил, че няма да я остави сама при Корнелиус. Тя настоявала. Искала той да я остави. Джим отговорил, че не може — нямал сили да направи това. Треперел, когато го казал. Тя чувствувала как той трепери…
Не е нужно особено въображение, за да си представим тази сцена и почти да чуем техния шепот. Девойката се страхувала и за него. Мисля, че тогава е виждала в него само жертва, обречена на опасности, които тя разбирала по-добре. Макар да бил спечелил сърцето й, да изпълвал всичките й мисли и да се радвал на безкрайната й любов, тя подценявала възможностите му за успех. Ясно е, че по онова време всеки бил склонен да подцени неговите възможности. Или, по-точно, Джим като че ли нямал никакви възможности. Зная, че такова е било мнението на Корнелиус. Това той ми призна, опитвайки се да замаскира тъмната роля, която е играл в заговора на шериф Али, намислил да се отърве от неверника. Сега става ясно, че дори самият шериф Алн изпитвал презрение и нищо друго към белия човек. Изглежда, искали са да убият Джим главно поради религиозни съображения: прост акт на благочестие (и от тази гледна точка достоен за уважение); друга цел те нямали. Такова мнение споделяше и Корнелиус.
— Достопочтени сър — унижаваше се пред мен той онзи единствен път, когато му се удаде да разговаря с мене насаме. — Достопочтени сър, как можех да зная? Кой беше той? Как можеше да успее той да спечели доверието на народа? За какво е мислил мистър Щайн, когато е изпращал такова момче да говори самонадеяно на един стар слуга? Бях готов да го спася за осемдесет долара. Само за осемдесет долара! Защо този глупак не замина! Нима трябва да ме наръгат заради един пришълец?
Той пълзеше пред мен жалък, унизено превиваше гръб и простираше ръце към коленете ми, сякаш искаше да ми прегърне краката.
— Какво са осемдесет долара? Нищожна сума. И тези пари му искаше един беззащитен старец, комуто съсипа живота покойната му жена вещица.
При тези думи той заплака. Но аз ще отмина този момент. Същата вечер се срещнах с Корнелиус чак след като завърших разговора си с девойката.
Тя не мислела за себе си, когато молела Джим да я остави и дори да напусне страната. Мислите й били заети най-вече със заплашващата го опасност. Въпреки че искала да спаси и себе си — несъзнателно може би; но не забравяйте полученото от нея предупреждение, спомнете си, че за урок можел да й служи всеки момент от неотдавна завършилия живот, върху който били съсредоточени всичките й спомени. Джуъл паднала в краката му, така ми каза тя, там до реката, при потайната светлина на звездите, която откроявала мълчаливите сенки и откритите места и която трептяла слабо върху гладката повърхност на реката — от това реката изглеждала широка като море. Джим я вдигнал от земята. Вдигнал я и тя престанала да се съпротивлява. Разбира се, престанала. Силните ръце, нежният глас, сигурното рамо, на което можела да отпусне бедната си, самотна главица — всичко това било така нужно на измъченото й сърце, на смутения й ум, порив на младостта, изискване на момента. Какво искате! Това е понятно на всекиго — на всеки, който е способен да разбере нещичко. А тя била доволна, че я вдигнали и задържали.
— Разбирате ли… това нещо е сериозно… съвсем не е забавление… — както Джим припряно ми шепнеше със загрижен вид на прага на своя дом.
Не зная какво да кажа по отношение на забавлението, но нямаше нищо лекомислено в техния роман; те се бяха свързали под сянката на бедствието като рицар и девойка, които са се срещнали, за да си разменят клетви за вярност сред развалините, където бродят призраци. Светлината на звездите била за тях предостатъчна — светлина толкова слаба и далечна, че не можела да превърне сенките във форми и да разкрие другия бряг на реката. В онази нощ аз гледах реката от същото това място; тя течеше няма и черна като Стикс97. На другия ден си заминах, но никога не ще забравя от какво е искала девойката да се спаси, когато го молела да я остави, докато не е късно. Тя сама ми каза за това, съвсем спокойна — беше обзета от твърде силни чувства, за да личи вълнението й. Гласът й звучеше безстрастно и бялата й фигура беше неподвижна в мрака. Тя ми рече:
97
Стикс (мит.) — река в ада. Б.пр.