Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
63.
ВЪПРОС НА КЪСМЕТ
– Направо не са истински, нали?
Зири пламна. Не беше чул Кару да доближава отзад и тя го хвана да зяпа как приятелите ѝ се целуват. Дали погледът му го издаде? Какво ли е прочела по лицето му? Опита се да си придаде равнодушен вид.
– Обзалагам се, че вдишват половината въздух от устата на другия – продължи тя.
Наистина изглеждаше така, но Зири не искаше да издава, че и той го е забелязал. Никога не беше виждал други да се държат като Зузана и Мик. В момента бяха в птичия двор – най-лишеното от романтика място, макар на тях изобщо да не им правеше впечатление. Наблюдаваше ги през отворената врата, облети в бяла слънчева светлина. Зузана едва се крепеше върху ръба на ръждивата поилка и сега се оказа по-висока от Мик; цялата се беше надвесила над него, ръцете ѝ обгръщаха главата му, с разперени длани и заровени в косата му пръсти. Обаче неговите ръце. Ръцете му бяха обхванали заоблеността на бледите ѝ крака и пърхаха надолу между вдлъбнатинката на коленете и нагоре към ханша. Това захласна Зири дори повече от целувката и той самозабравено ги зяпна. Порази го стъписващата интимност на това докосване.
Знаеше в какво се изразява привързаността между химерите, беше присъствал и на прояви на страст, но първото се проявяваше главно между майки и деца, а второто можеше да се види само из тъмните ъгли по време на пиянските гуляи на бала на Войнолюбеца. Целият му живот мина в един воюващ град, повечето време беше все с войниците и не познаваше родителите си; никога досега не беше виждал толкова съвършено съчетание между привързаност и страст и това го... нараняваше по някакъв начин. Гледката предизвиква болка в гърдите му. Едва можеше да си представи някой, когото и той да докосва така.
– Това сигурно са някакви човешки работи – каза той, опитвайки се да звучи разсеяно.
– Не е така. – Гласът на Кару беше пропит с копнеж. – По-скоро е въпрос на късмет. – Стори му се, че видя болезнена тръпка да минава по лицето ѝ, но после тя се усмихна и всичко изчезна. – Направо не е за вярване, че само преди няколко месеца я беше страх дори да го заговори.
– Нийк-нийк да се страхува?! Не го вярвам. – В дребничката Зузана се таеше някакъв бяс, който накара Вирко да я кръсти Нийк-нийк по името на един ръмжащ вид земеровка-скорпион, който излизаше срещу три пъти по-едър враг.
– Известно ми е, че още не е съвсем опитомена – каза Кару. Намираха се в залата, където обикновено всички се хранеха заедно, но времето за закуска отдавна беше отминало. Дежурството на Зири тъкмо приключи и сега той обираше в една чиния останките от закуската, за да се нахрани: студени яйца, студен кускус, кайсии. Дали Кару вече беше яла? Ръцете ѝ бяха обвити около кръста. – Сега за първи път я виждам такава – продължи тя и се усмихна с кротка усмивка на хубавите си спомени. Лицето ѝ бе озарено от неочаквана живост, откакто пристигнаха нейните приятели. – Дълго време тя не знаеше дори името му. Затова му викахме цигуларчето. Ставаше ужасно нервна всеки път, когато имаше шанс да го види.
Зири неуспешно се опита – не за първи път – да си представи живота на Кару сред хората, но не познаваше добре света им – беше видял единствено казбата, пустинята и планините, които я обкръжаваха.
– И какво стана? – попита той, оставяйки чинията си върху масата. Залата беше пуста; Тиаго беше привикал останалите в двора, затова Зири бързаше да се нахрани и да отиде право при тях. Но щом се озова насаме с Кару, взе да се помайва. Не искаше да се нахвърли като звяр на храната пред нея, първо, и второ – просто го теглеше да остане така, близо до нея. – Те двамата как... най-накрая? – Искаше да каже "се влюбиха", но се притесняваше да говори за любов особено след като тя вече знаеше за момчешките му чувства към нея. Сигурно го беше прочела по лицето му и се беше досетила по неговото изчервяване, когато ѝ призна, че преди години я е наблюдавал на бала на Войнолюбеца. Сега му се искаше да си върне думите назад. Не му беше приятно Кару да мисли за него като за малкото момче, което я следва като сянка по петите. Предпочиташе да го вижда такъв, какъвто е сега: зрял мъж.