Дни на кръв и звездна светлина

Сигурно заслуга за презрителното подмятане на стражите имаше и отличителният им знак: овален герб, изобразяващ отделните звена на верига. Верига. Нейните звена сигурно трябваше да символизират силата на единството, но се знаеше, че всички свързват веригите с робство. Лираз си спомни за химерите бунтовници, които бяха нахранили търговците на роби с веригите и вече разбираше техния подтик. Представи си как смъква своята наметка и я тъпче в огромния търбух на Счупеното острие, но това беше само в нейното въображение. Иначе не обели дума, нито направи нещо.

Хазаел обаче се разсмя. Лираз не беше срещала друг, чийто престорен смях да звучи толкова истински – така обезоръжаващо. Счупеното острие го стрелна с поглед и набърчи чело. Това тъпо животно явно не можеше да разбере дали му се подиграват, или не. "Винаги допускай първото", изкушаваше се да го посъветва Лираз, но Хазаел я сръга с лакът.

– Заради герба е – каза ѝ той, сякаш не е успяла да схване шегата.

Тя обаче не се разсмя; дори през ум не ѝ минаваше да се разсмее като брат си – с неговия скоклив, освободен смях, така невъздържано отприщен. Когато тя се смееше, дори в собствените ѝ уши звукът излизаше твърде остър и сух – закоравяла утайка в сравнение с топлата мекота на Хазаел. "Ако бях хляб – помисли си тя, – щях да съм завехналата войнишка дажба, достатъчна колкото да оцелееш."

Акива също не се засмя. Без да показва враждебност или каквато и да е друга емоция, той протегна императорската повиквателна само на сантиметри от лицето на стража и изчака, докато онзи я прочете. Когато свърши, той кисело им направи знак да минат.

"Моите братя", мислеше си Лираз, крачейки между двамата през Астре. Колко различни бяха те един от друг: Хазаел със своята руса коса и смеха; Акива – навъсен и мълчалив. Слънцето и сянката. "Ами аз какво съм?" Нямаше отговор за това. Камък? Стомана? Черни ръце и прекалено напрегнати мускули, за да излезе смях от тях.

"Аз съм звено във веригата", каза си. Гербът им беше точно такъв, какъвто трябваше да е – не заради робското подчинение, а заради силата. Продължи да крачи между братята си, тримата рамо до рамо по средата на широкия градски булевард. "Това е моята верига." Доспехите им отразяваха мътно лунната светлина, лампите и пламъчетата на крилете им, а минувачите с предпазливи погледи отстъпваха да им направят път. "О, Астре – помисли си тя, – явно добре сме те опазили, щом като единственото нещо, от което се страхуваш, сме ние." Жителите на града нито ги обичаха, нито ги уважаваха, Лираз знаеше това. Скоро щяха да са опозорени и отхвърлени, но не я беше грижа. Поне докато братята ѝ бяха до нея.