Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Много пъти през тези години Николин бе я отписвал и изпадал в отчаяние, стотици нощи не бе мигвал и плакал, докато я гледаше как изнемогва и се превръща в малка безкръвна кукличка. В най-тежки моменти отиваше за минутка до гробищата да поговори с Мона, питаше я за детето дали ще оздравее, ала не чуваше вече гласа й. Тълкуваше мълчанието й като лошо предзнаменование и се връщаше в къщи с изстинало сърце. Мона не смееше или не искаше да му каже най-страшното, а то можеше да бъде само смъртта на детето. Будуваше по цели пощи, чистеше и готвеше, шиеше и кърпеше дрешки, изтощен до пълно безсилие, отслабнал и занемарен като пустинник, много пъти се събуждаше на пода, а понякога и на двора, паднал там омаломощен от пристъпите на съня. Но слава богу, болестите отминаха една след друга, Мела се оправи, заякна и на четиринайсет години беше вече стройно и красиво момиче. От малка искаше да продължи образованието си и Николин я изпрати в гимназията. Каквото отработеше в ТКЗС, в пари или в натура, всичко отиваше за нея. Веднъж в месеца отиваше в града да й остави пари, а сам той преживяваше както дойде. На третата година Мела не се завърна през коледната ваканция, но прати писмо, в което съобщаваше, че й се налага да остане в града, за да участвува в някаква новогодишна програма. Пишеше, че ще си дойде през великденската ваканция, но и тогава не си дойде. Николин я почака една седмица и като не получи писмо, отиде в града да види защо не си идва. Хазайката му каза, че Мела напуснала училище още в началото на годината, станала артистка и се изнесла на друга квартира. Потърси я в театъра, а там байчото му каза, че такава Мела се била завъртяла тука по едно време, но това било много отдавна.
Мела се завърна едва през есента. Беше прекарала около година в Бургаския театър и сега искаше да си почине. Повече обяснения не даде на баща си, но и тези му бяха достатъчни. За него най-важното беше, че се е завърнала жива и здрава, а къде и защо е ходила, вече нямаше значение. Сърцето му се изпълни с радост и надежди, макар че Мела не беше нито радостна, нито спокойна. През деня прекарваше сама в стаята си, говореше си нещо на глас, а вечер излизаше към читалището и се връщаше късно. Николин й приготвяше храна, но тя почти не ядеше и бързаше да се прибере в стаята си. Искаше му се да поговори с нея, да я запита как живее по далечните градове, дали не я мъчи нещо, но щом отвореше дума за това, тя мълчеше или отговаряше с по една дума, и то с голямо нежелание. Николин виждаше, че тя не иска да му се довери, и с тъга се питаше как е възможно тъй много да се е променила, като че до вчера не беше онова весело, игриво и обичливо дете, което го посрещаше с радостни писъци от вратата и се хвърляше в ръцете му: „Тати, тати!“; като че не беше онова момиченце, което допреди няколко години поемаше от ръцете му лекарства с пламнало от огън личице и широко отворени, доверчиви очички. Понякога си мислеше, че дъщеря му е вече мома и „кахърите“ й са момински, ала и това не смееше да я попита, страхуваше се да не я разсърди и тя да си отиде в града по-рано, отколкото трябва. Но тя не остана повече от две седмици. Една сутрин пред къщи спря стар раздрънкан камион с брезентово покривало и звекна с клаксона. От кабината слезе възрастен мъж и попита за Мела. Тя бе чула клаксона и даде знак на шофьора да отиде при нея. Въведе го в стаята си и след минута той изнесе огромен вързоп, сложи го в каросерията и отново се върна.
— Килимът, дето мама го е запазила за мене — каза тя, като видя, че баща й стои насред двора и учуден наблюдава как чуждият човек изнася разни вещи. — И креслото вземам, защото квартирата ми е празна и няма на какво да седна.
Тя помоли шофьора да я почака, облече се, взе си куфара и седна при него в кабината.
— Че защо тъй изведнъж, Меле? — говореше Николин, смутен и разтревожен от внезапното й заминаване. — Да беше казала ден-два напред, че да ти приготвя нещо за из път.