Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Огромното оръдие, което бяхме кръстили Гханагарадж, което ще рече „Най-могъщият сред могъщите“, беше разположено на южната кула, гледаща към хълма Капу Тикри. Осем други оръдия бяха подредени по цялото протежение на крепостния вал. И тогава британците изтикаха напред своите оръдия.
Мнозина са се опитвали да опишат звука от оръдейните залпове, пробиващи стените и агонизиращите викове на ранените, чиито крайници бяха откъсвани от снарядите. Огън, камънаци, хаос, смърт. Но аз мога да ви кажа, че никога досега не съм срещала разказ, описващ в пълна степен истинския ужас на оръдейния бой.
От мястото си на крепостната стена близо до Арджун и Мандар станах свидетел на разрушаването на южната кула. Тримата бяхме заели позиции и засипвахме британците със стрели. С всяка следваща стрела си мислех: „Дали не убивам нечий баща? Коя ли майка ще оплаква загубата на сина си?“. А после, изведнъж, един снаряд разтърси основите на крепостта и нашият главен артилерист беше мъртъв, и вече никой не стреляше с могъщия Гханагарадж.
— Не спирайте да стреляте! — изкрещя Арджун.
— Но какво прави тя? — извика внезапно Мандар.
И тримата видяхме как Моти се катери по изпочупените стъпала на южната кула. Към върха. Дребната, чевръста Моти. Видях я как пали фитила на един снаряд точно преди вражески оръдеен залп да разкъса гърдите ѝ и същият залп да ме метне по гръб назад. А после всичко беше само залпове и писъци. Аз се изправих на крака, а после заедно с Мандар и Арджун се отправихме обратно през камънаците по посока на Панч Махал.
— Къде е рани? — изкрещях. Но никой не знаеше. Хората бягаха, децата пищяха, а после Арджун посочи към двора, където красивите плочки бяха изпочупени, а фонтанът беше почернял от пепел. Сред кръг от съветници и войници стоеше рани — челото ѝ беше покрито със сажди.
— Когато се стъмни, англичаните ще прекратят стрелбата — рече тя в мига, в който зърна Арджун. — Но още при изгрев-слънце…
Неизказаното увисна във въздуха.
— Какво искате от нас да направим? — попита той.
Рани се втренчи в далечината, където от поредното попадение на оръдеен снаряд се вдигаше пушек. После отговори:
— Направете защитен обръч около двореца, за да браните жените и децата вътре!
А в самия Панч Махал залите бяха пълни с хора. Всеки, който или не беше могъл, или не беше пожелал да напусне града преди пристигането на британската армия, беше потърсил подслон тук. Ала ние бяхме наясно, че британците са в състояние да подпалят и сграда, пълна с хора, а след това да стрелят по всеки, който се опита да бяга.
Тази нощ спахме в коридора пред покоите на рани. Първата смяна взе Арджун, а през това време аз сънувах Моти как тича по стъпалата на кулата и крещи: „Сита! Сита! Събуди се! Сънувах сън!“.
Отворих очи и видях над себе си лицето на рани.
— Сънувах сън! — повтори тя.
Кралицата ни никога досега не беше говорила нищо за своите сънища.
— Яви ми се един ангел — сподели сега тя.
В хиндуизма ние нямаме ангели. Ангели има само в исляма и християнството.
— Тя беше цялата в червено, а скъпоценните камъни по роклята ѝ бяха по-ярки и от тази светлина — посочи към маслената лампа до нея. — А после я видях да държи огнена топка. Ръцете ѝ започнаха да горят и тя ми каза, че това щяла да бъде и съдбата на крепостта! Джанси е обречен да бъде унищожен от огън!
— Но защо ангел? — промърморих и се разтреперих. — Защо не Дурга, Рама или дори Кали?
— Не знам. Но тя беше така реална, както си ти сега за мен!
— Казахте ли на някого другиго? — попитах, макар почти да бях сигурна, че не е.
— Не съм — отговори тя. — Но, Сита, това не беше просто кошмар, това беше видение!
После в продължение на няколко секунди замълчахме. Накрая аз казах:
— След няколко часа слънцето ще изгрее и англичаните ще бъдат тук.
— Така е — кимна тя и видях как се опитва да се отърси от видението в съзнанието си. — Трябва да се подготвим!
Започнахме да будим останалите живи дургаваси и стражите. Рани събуди първо Кахини. Като я видях как нежно поставя ръка върху рамото на Кахини, ми се прииска първата убита от нас да беше Кахини, а не Моти.
В пет сутринта вече всички бяхме будни и в готовност за бой.
Подредихме се около пробива в стената, заслушани в песните на птиците. За тях нямаше никакво значение, че ние долу се избивахме. Те не се интересуваха кой ще победи и кой ще загуби. Утре пак щяха да продължават да пеят, ако ще и всички ние долу да се превърнем трупове, плаващи по Ганг. Рани надникна над крепостния вал. Видях я в същия момент, в който я зърна и тя — огнената стена, изгаряща тревата по северните брегове на реката. А в светлината на пламъците се очерта армия — толкова голяма, че краят ѝ беше невъзможно да бъде видян.