Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Идеята за това предрешаване беше много добра, защото кралство Орча беше изпратило войници в помощ на британците, които изглеждаха точно като хората на рани.
После рани подаде на Арджун една голяма чанта от синьо кадифе и каза:
— Искам да вземете това. Ще бъде достатъчно да освободите сестрата на Сита от британците. Вие няма да идвате с мен в Калпи.
И двамата извисихме гласове в протест, но рани ни прекъсна с безкомпромисно поклащане на глава, след което добави:
— Изберете си десетима мъже, които да тръгнат с вас, а когато освободите момичето, върнете се при мен, ако можете. Ако ли не, използвайте онова, което е останало в тази чанта, и бягайте. Изберете си град далече оттук и се оженете. Родете си деца. И никога не позволявайте на британците да ви открият!
Преди да успеем да кажем каквото и да било, тя ни отпъди. И в продължение на следващия час викаше един по един най-важните за нея хора, за да се сбогува с тях.
Ние с Арджун останахме в коридора с Джалкари в очакване да бъдем повикани. Общо взето никой не каза нищо особено. Когато се опитах да поведа разговор с Джалкари, да я попитам какъв е планът ѝ за отвличане вниманието на британците и как смята да се присъедини към групата за Калпи, тя отби всичките ми опити. Не можех да разбера защо се инати толкова. Да не би да не ми вярваше повече? Продължих да хвърлям ко̀си погледи в нейната посока с надеждата, че ще размисли и ще ми каже, но лицето ѝ остана като затворена книга. Безсъмнено планираше нещо и не искаше да ме въвлича в него.
До полунощ всички бяхме облечени като войници от Орча, със свободни чуридари и мръсни курти. От вида и миризмата на одеждите ни заключих, че са взети от телата на убити мъже. Рани носеше дълга вълнена мантия и всичките си оръжия, но нищо друго. И да имаше някакви бижута, скрити под куртата, аз не ги видях. Навън вече ни чакаха конете ни, но нито един от тях не беше с обичайното си обяздване. Кобилата на кралицата — Саранги, беше освободена от всичките си труфила и на мястото на седлото със скъпоценни камъни имаше обикновено старо платнище. Каши доведе Ананд и рани го завърза здраво зад нея, след което го покри с вълнената си мантия. Той не изрече и думица — нито се оплака, нито се разплака, и това ме накара да се запитам какъв ли ще стане като голям, ако оцелее след всичко това.
Аз потупах нежно задницата на Шер. Постоянните стрелби го бяха направили неспокоен. Риеше земята с копита, нетърпелив да потегли напред. Каши, Мандар и Прияла застанаха в полукръг зад рани. А после се появи Джалкари. В мига, в който я видях, най-сетне разбрах какво е намислила.
— Джалкари, имаш съпруг! — изкрещях. — Къде си тръгнала така?
Беше облечена в синя ангарка, перлена огърлица на врата и рубинена халка на носа. Само човек, който отблизо познаваше рани Лакшмибай, би могъл да разбере, че това не е тя. Джалкари щеше да отвлече вниманието на врага на друга порта, като се престори на рани. Но в мига, в който откриеха измамата, британците щяха да я екзекутират.
Не издържах и се разплаках. Джалкари ме прегърна и аз продължих да плача, заровила лице в гърдите ѝ.
— Но защо правиш това? — изхълцах по едно време.
— За да може рани да продължи борбата от Калпи — отговори тя. — Ти сещаш ли се за някакъв друг начин да постигнем това?
Ако трябваше да бъда честна към себе си, наистина не се сещах. Отдръпнах се покрусена от Джалкари и извърнах очи.
Арджун яхна коня си, аз яхнах Шер. После поехме бавно към портата Бхандир. Сърцето ме болеше за Джалкари. Войниците, оставени на пост там, ни спряха.
— Ние сме войски от Орча — изрече генерал Сингх с бунделкханди акцент.
Един от англичаните погледна право към рани и видя само един изтощен войник.
— Хубаво. Продължавайте!
И ние напуснахме Джанси колкото ни беше възможно по-бързо.
Когато се обърнах назад, целият град гореше.
Не бяхме изминали кой знае какъв път, когато до началото на строя ни достигна новината, че ни преследват. Спряхме край една нива и Арджун каза на рани:
— Трябва да се разделим. Групата ни е твърде бавна. Вие тръгнете напред. Вземете само моите стражи и дургавасите. Така ще стигнете много по-бързо до Калпи.
— Но войниците знаят, че тя е във военна униформа! — намесих се аз. — Трябва да се преоблечем! Можем да минем за селянки.
В далечината се чу оръдеен тътен. Арджун като че ли не беше особено убеден в полезността на идеята ми.