Последната кралица на Индия

— Призна, че всичко, което Сита е подозирала, е абсолютно вярно — изрече рани с кух глас. — Кахини му обещала да го направи свой любовник, ако помогне на нея и Садашив да седнат на моя трон.

После Арджун се обърна към мен и каза:

— Сита, не мисли сега за това! Когато всичко свърши, тръгваме директно за Барва Сагар! — а към рани добави: — Да не забравяме, че нашите хора продължават да се бият!

— Точно така! — кимна тя и скочи. — Давайте да изгоним британците и от Джанси, и от целия наш континент!

Извика Мандар, Прияла и Джалкари, а после ние петте се отправихме към крепостната стена. Когато стигнахме, генерал Рагхунат Сингх слезе по стълбите, за да ни докладва.

— Водните източници на крепостта са прекъснати. Водата ще ни стигне за не повече от два дена.

Артилерийският огън беше оглушителен и се налагаше да крещим, за да се чуем.

— Татя Топе? — запита рани. — Дава ли добър отпор на британците?

— Носят се слухове, че бил избягал към Чаркхари, ваше височество. Въстаническите сили са останали без водач. А британците са докарали огромна гаубица. Когато това нещо гръмне, стените на Джанси ще се сринат!

Шестимата се бяхме подредили в кръг. Лек бриз докосна бузата ми. Беше месец април. Някъде из Индия жена сплиташе дългата си коса с цветове на жасмин.

— Въстаниците се прегрупират в Калпи — продължи генерал Сингх. — Моят съвет е да намерите начин да напуснете Джанси. Вземете сина си и бягайте в Калпи, за да живеете и да продължите борбата!

Върнахме се в Панч Махал, придружавани от писъците на жените по улиците, молещи рани да ги спаси. Вътре в двореца хаосът беше още по-голям. Навсякъде тичаха хора и крещяха от ужас. В мига, в който стигнахме до покоите на рани, Джалкари пожела да говори с кралицата насаме. Ние я изчакахме в коридора. Докато чакахме, пред нас се изредиха всякакви жени, молещи ни да им помогнем да избягат.

— Знам, че рани ще избяга с раджкумар и вие ще тръгнете с нея. Моля ви, вземете и сина ми! — замоли ни се истерично една от тях. — Моля ви!

— Не можем, шримати — отговори нежно Прияла. — Не разполагаме с никакъв начин да напуснем града.

— Тогава каква надежда има за мен? Ами за него? — жената вдигна сина си. Изглеждаше на около шест месеца, с големи очи и трапчинки в бузите. — Изобщо няма да ви притеснява! Той е щастливо дете!

— Шримати — вече прошепна Прияла, — много съжалявам! Ще се моля за вас!

— Моля ви! — продължи да пищи жената. — Той няма нужда от много мляко. Вече яде и храна…

Тук Прияла вече не издържа и съвсем открито се разплака. Арджун извърна очи. Знаех, че се чувства точно толкова безполезен, колкото се чувствах и аз.

Когато рани най-сетне отвори вратата на покоите си, видяхме, че и нейните очи, и тези на Джалкари са зачервени.

— Арджун, Сита! — повика ни рани. — Искам да видя двама ви насаме!

Джалкари ни се усмихна тъжно, докато се разминавахме пред покоите на кралицата.

Влязохме. Известно време рани не каза нищо. А когато заговори, гласът ѝ беше станал дрезгав, сякаш часове наред беше крещяла.

— Тази вечер напускаме Джанси през портата Бхандир. С мен ще бъдат баща ми и четиристотин от неговите хора. Ананд, Каши, Мандар и Прияла също ще дойдат с мен. Както и всички стражи на Арджун. Ще изчакаме британците да нахлуят в Джанси, за да се възцари хаос. След това ще се преоблечем като войници от Орча.