Вестителят на бурята

— Да — каза Джанеса. — Да, ще го направим.

Река се усмихна за пръв път, откакто го срещна. Хубава, нежна усмивка. Тя знаеше, че е направила верния избор.

— Тогава да не протакаме — рече той. — Бащата на убийците няма да чака дълго. Минаха много дни. Дори сега може да е изпратил някой от братята ми. Трябва да тръгнем веднага.

— Ще имаме нужда от храна и дрехи за пътуването — каза тя. — Мога да набавя. После тръгваме. — Дори изричането на думите я развълнува.

Целуна го дълго, преди да стане от леглото и да навлече роклята. Излезе от стаята и тръгна по коридора да вземе нужните припаси, а стомахът ѝ се свиваше.

Това не беше редно. Главата ѝ казваше, че предава народа си, Одака, дори паметта на баща си, но сърцето твърдеше, че е права, и то победи… винаги побеждаваше.

Известно време беше робиня на дълга, принудена да прави каквото смята за редно, но винаги бе била дивата вълчица на семейството.

Сега не беше време да я вкарват в клетка.

Когато стигна до края на коридора, двама от Стражата тръгнаха да я придружат, но тя ги освободи с жест. По пътя към кухните видя още много мъже от охраната на двореца, повече от обичайното. С Река трудно щяха да се измъкнат от Скайхелм, но не ѝ беше за пръв път. А щом той бе успял да влезе незабелязан, щеше да се справи и сега.

Долните етажи на двореца тънеха в мрак, но на Джанеса не ѝ трябваше светлина, за да намери пътя. Миришеше на готвено месо и зеленчуци от вечерята и тя внезапно се зачуди дали им е липсвала на огромната трапеза.

Това вече нямаше значение. Скоро щеше да я няма съвсем. Вероятно загадката около изчезването ѝ щеше да озадачава историците с години.

Промъкваше се в тъмното, като прокарваше ръка по стената, когато видя пред себе си слаба светлинка. Не беше обичайно да има някой в кухните толкова късно. Тя спря и се зачуди кой може да е и дали да продължава. Но кой би могъл да я спре сега? Не искаше да чака повече.

Преди да продължи, чу нещо иззад ъгъла. Въздишка и тежко дишане — и разбра. Дори тя беше изпитала това удоволствие съвсем наскоро, удоволствието на страстта.

Ставаше все по-шумно, а любовният акт — по-интензивен. Масата стържеше по плочите на пода в ритъм с въздишките. Джанеса щеше да си тръгне, не искаше да ги прекъсва, но дочу думи:

— Хайде, давай!

Не самите думи я спряха насред крачка, а познатият глас.

Не, не можеше да бъде. Реши, че е сбъркала, но чу и мъжа.

— Тихо. Ще събудиш слугите.

Не! Не можеше да е той.

— Млъквай и ме чукай, милорд!

Господи, тя беше!

Джанеса не устоя, приближи се и надникна зад ъгъла. И я видя. Лежеше на масата, на която приготвяха ястията, краката ѝ обгръщаха тялото на лорд Рейлан Логар, а той трескаво се движеше напред-назад.

Грайе.

Нейната приятелка Грайе.

Джанеса пристъпи напред и се вгледа в мъжа, който я бе уверил в любовта си и ѝ предложи брак, и който сега правеше любов с най-близката ѝ приятелка, споделила почти целия ѝ живот.

Тогава Грайе отвори очи и я видя. Не каза нищо, но изглеждаше ужасена. Сграбчи Рейлан и го разтърси.

— Какво има? — попита той, но видя Джанеса да стои в светлината на свещите. Известно време се гледаха така, докато Рейлан не събра кураж да проговори: