Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Потрепервам от отвращение и изгасям лампата.
Това ще бъдат най-дългите трийсет и шест часа от моя живот.
Двайсет и седма глава
Когато на следващата сутрин отварям очи, него го няма.
Заминал си е!
За части от секундата радостта пронизва сърцето ми като сребърен куршум. Кейт, ти си върхът! Беше напълно права! Стратегията сработи! Преизпълнена с щастие, аз се обтягам на средата на леглото. Наслаждавам се на пространството, на свободата, на победата.
Мамка му, куфарът му! Още е тук!
Радостта ми бързо се изпарява и аз се вторачвам с ненавист в него. Накрая въздъхвам, отмятам завивките и се измъквам от леглото. Добре де, както каза и той, това са само два дена. Не е като да е завинаги.
„Или на теб така ти се иска“ — напомня ми гласът на съдбата в главата ми.
О, я млъквай!
Телефонът звъни и прекъсва потока на мислите ми. Протягам ръка и вдигам слушалката.
— Ало?
Кратка пауза. А после женски глас:
— О, извинете! Операторът очевидно е сбъркал стаята. Съжалявам за притеснението.
— Няма проблеми — отвръщам с прозявка аз. — Коя стая търсите?
— Ами… — Чувам разлистване на листи. — Мисля, че трябва да бъде мидената стая.
— Точно тази е.
— Така ли? — Леко озадачение. — Търся Натаниел Кенеди.
— Имате предвид Нейт? Той вече излезе. — Но точно в този момент ми просветва друга мисъл. — Не, почакайте! Може и да е под душа… — Оставям слушалката на шкафчето и бързо отивам до банята, като натискам бравата, за да проверя дали е заключено. Не е. Банята е празна. — Не, няма го. Да му предам ли нещо?
В другия край на линията настъпва мълчание.
— Ако искате, можете да го потърсите на мобилния. Имате ли номера му? Ало?
Тя затваря. Намръщвам се. Мразя, когато хората правят така. Много е грубо.
Вторачвам се за момент в слушалката. После обаче решително изхвърлям всички мисли за Нейт и невъзпитаните му приятели от главата си, затварям телефона и се втурвам към банята. „Днес е голямата ми среща с Артси. Следователно не трябва да мисля за нищо друго освен за това“ — казвам си, докато си вземам душ и се приготвям.
Стомахът ми се е свил от нерви. Според статията, която прочетох в самолета, Артси е „ексцентричен отшелник“, което, както подсказва огромният ми опит с разнообразни художници, е просто журналистически евфемизъм за трудно контактен, нелюбезен човек и най-вероятно — пълен особняк.
„А от мен се очаква да се сприятеля с този човек и да го убедя да изложи творбите си в нашата галерия“ — казвам си притеснено. Отказвам се от борбата е косата си и ще втурвам навън към таксито, което вече ме чака. Предвид факта, че засега никой не е успял да го убеди да покаже платната си пред публика, осъзнавам, че ми предстои трудна задача. Граничеща с невъзможното. Което не е никакво успокоение предвид огромните надежди, които шефката ми залага на този художник.
Таксито потегля и докато поема по крайбрежния път към Акуина — най-отдалеченото югозападно връхче на острова, аз усещам как душата ми затъва в така добре познатия ми манчестърски песимизъм. Вече си представям кошмарната среща, неуспешния й завършек и как съобщавам на Магда за провала си, което е все едно да й кажа, че всичко свърши, тя остава без дом, а аз — без работа.
Браво!
С мъка удрям спирачките на прословутия си негативизъм и се опитвам да се стегна. Нямам право да отивам на среща с подобна предварителна нагласа. От мен се очаква да бъда весела, позитивна, любезна. Пък и дори самият факт, че Магда е успяла да накара Артси да се съгласи да ме приеме, е достатъчно впечатляващ, нали така? След толкова години в бизнеса тя вече познава достатъчно хора, които й дължат предостатъчно услуги, но безсъмнено решителният фактор е бил общата им философия с Артси — че изкуството трябва да бъде достъпно за всички. Брилянтна идея, нали?
Като става въпрос за достъпност, не мисля, че неговите творби са особено общодостъпни. Тъкмо обратното — платната му се продават за десетки и стотици хиляди.
Но по-добре да не се настройвам предварително за нищо. Така си казвам, докато таксито минава през широко отворена порта със знак „Не влизай“ и поема по неравен път. Очевидно таксиджията знае много добре къде отива, защото когато му казах да ме закара „до къщата на Артси“ (това е единственият адрес, с който разполагах), той не попита друго. Подскачайки на задната седалка, в един момент виждам пред себе си разнебитена селска къща.