Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
При това доста привлекателен — както установявам, когато случайно зървам проницателните му сини очи и перфектните бели зъби, криещи се зад брадата му и показващи се само тогава, когато благоволи да се усмихне. Имам усещането, че брадата и странният му тоалет са предназначени по-скоро за камуфлаж и произхождат от желанието му да остане анонимен. И съм сигурна, че ако се обръсне и облече дънки и тениска, ще се окаже зашеметяващо красив. Последното се потвърждава от яките му, мускулести и загорели ръце, които се разкриват, когато навива ръкавите си.
След този кошмарен един час под яркото слънце той благоволява да заяви, че е време да направим почивка за сладолед.
— Ванилов или пистачо? — пита той, когато влизаме в един от хамбарите. Заставаме пред голям хладилник с надпис „Изяж ме“ и когато той го отваря, виждам, че от горе до долу е пълен с кутии и фунийки сладолед.
— Ванилов, ако обичате — отвръщам и се усмихвам на ексцентричността му.
— Идва веднага! — отсича той, грабва една фунийка, пълни я със сладолед от кутиите и ми я подава. Повтаря процедурата и за себе си, а после се обръща към мен и отбелязва: — Вкусно, нали? Обожавам тези фунийки! Знаете ли, че ги правят от истински вафлени кори?
— Не, не знаех, но наистина е много вкусно! — кимвам и се облизвам аз.
— Е… — Той близва от сладоледа си и ме поглежда.
— Ами… — промърморвам, като се старая да не издавам нервността си, която всъщност изпитвам. Обаче не мога да издържам повече. Крайно време е да повдигна въпроса за творбите му. Поемам си дълбоко дъх, преглъщам и изричам: — Относно вашите творби…
— Искате ли да ги видите? — ухилва ми се той.
Аз го поглеждам втрещено. Брей, ама то не беше чак толкова трудно!
— Разбира се! — блесват очите ми и усещам как започвам да се отпускам. — За мен ще бъде удоволствие!
Оказва се, че студиото му се намира в големия хамбар в дъното на двора. Той плъзва вратата, слънчевите лъчи повдигат прашинките от пода и те започват да се въртят пред очите ми като блясъчета в снежно кълбо. Изпълвам се с нетърпеливо очакване. Артси е прочут млад талант, майстор на графити, известен с ироничните си фрази и разбитите си на части образи, а сега аз навлизам в неговата светая светих, където той работи, където твори, където се случва „магията“. Чувствам се като изследовател, на път да открие цял един нов свят.
Но вместо това откривам един гигантски простир за пране. Опънато по цялата дължина на хамбара въже, на което висят десетки бели чаршафи с изрисувани по тях графики и лозунги. Една от тях представлява огромно сърце в най-големи анатомични подробности, а през него, със спрей, е изписано: „Животът е любов“. На друг от чаршафите има рисунка на поредица от ръце, изобразяващи различни фигурки, под които пише: „Сложно е“. Трети чаршаф е съвсем бял, обаче точно в средата, изписана с толкова дребни букви, че трябва да се приближиш до нея, за да я видиш, е думата „Защо?“.
— Аууу, но това е…
— Различно? — довършва изречението ми той.
— Определено! — кимвам аз. — А защо сте избрали за основа на творбите си чаршафи?
Очаквам някакъв дълъг и объркан отговор, но вместо това той просто свива рамене и отбелязва:
— Имате ли представа колко струват платната с този размер? Истински пладнешки обир!
Усмихвам се на искреността му. Този Артси започва да ми харесва. Също както изкуството си, и той е различен от другите художници.
— Чаршафите наистина са идеална основа, но освен тях използвам и други материали… — казва той и ме повежда навътре в хамбара. Минаваме покрай кутии с бои, четки и аерозоли, докато накрая достигаме до друг простир за пране. Само че този е пълен с ризи, панталони, чорапи и бельо — всички до едно мръсни и изрисувани с лозунги и думи.
— Това е нещо като метафора за излагането на мръсното бельо през хората — изрича той. — Само дето аз наистина излагам мръсното си бельо. — Привежда се, помирисва един чорап и погнусено възкликва: — Пфуу!
— А каква е историята на чадърите? — питам усмихнато, като соча поредният простир, пълен с такива. Те пък съдържат графити.
— Ами от тях също стават превъзходни платна — свива рамене той, — а освен това се сетих, че така бих могъл да насоча вниманието на хората към орисията на чадърите. Съдбата им е да бъдат губени. Забравят ги в метрото, по кафенетата, в баровете. Но къде завършват накрая чадърите? — Поглежда ме в очакване. — Може би има някоя паралелна вселена, където след изгубването си всички те се озовават в бар за самотници и се запознават с други забравени чадъри, за да създадат странни, водонепромокаеми семейства…