Сребристи сенки [bg]

Това означаваше, че няма да се срещнем при колата. Алхимиците несъмнено я наблюдаваха. Но какво имаше предвид той? Миг по-късно го разбрах. Единият край на коридора водеше към аварийния изход. Другият — към стълбището и асансьора, слизащи до фоайето и казиното. Опитах се да мисля като алхимиците и се спуснах надолу по стълбите до фоайето. Черният заден изход сигурно щеше да бъде следен.

Долу на първия етаж цареше хаос, точно както се надявах. Всички бяха чули взрива отвън, но никой нямаше представа какво точно се е случило. Някои от посетителите се опитваха да се изнесат колкото може по-бързо, докато други, чули за пожара отвън, искаха да останат. Охраната на хотела, изглежда, се колебаеше какво да предприеме, но накрая един от тях реши, че ще е по-безопасно да изведат хората през вратата, намираща се в противоположния край на горящия сув. Аз бързо се смесих с насъбралата се пред изхода тълпа и се опитах да разбера дали и тук има алхимици. Нямах представа как изглеждат — дали са в хотелски униформи, или в обикновени дрехи. Определях кой е безопасен по това, дали ме отминаваше забързано, повече загрижен за себе си, отколкото за мен.

Почти стигнах до вратата, когато погледът ми се срещна с този на мъж в пъстроцветна риза с тропически пейзаж, който определено се интересуваше от мен. Той започна да си проправя път към мен, но за мой късмет наблизо бе застанал един мъж от охраната, надзираващ евакуацията.

— Прозорците на стаята ми гледат към взривения сув — казах на охранителя. — Видях онзи там да стои до него малко преди да гръмне!

Обикновено подобно твърдение нямаше да се вземе под внимание, но си мислех, че подробностите за случилото се все още бяха свежи, така че споменаването конкретно на колата щеше да придаде достоверност на думите ми. Освен това пазачът беше млад и имаше ревностния вид на човек, който иска да се отличи в службата. Той пристъпи встрани, блокирайки мъжа с хавайската риза, който беше само на двама души от мен.

— Сър — рече пазачът, — може ли да поговоря с вас?

Мъжът, нетърпелив да се добере до мен, допусна грешката да се опита да мине покрай охранителя, който го бутна назад и извика за подкрепление.

— Пусни ме! — разкрещя се алхимикът. — Трябва да мина!

— Легнете на земята, сър!

Не се задържах там, за да видя какво става. Оставих ги да се борят и най-после се измъкнах през вратата. Там друг добронамерен охранител се мъчеше да подреди евакуиращите се на групи. Пренебрегнах го и тутакси се откъснах от останалите, опитвайки се да се ориентирам. Намирахме се близо до главния вход на хотела, а от другата страна на оживения булевард виждах търговския център, който Ейдриън бе посетил снощи. Затичах се към него, съжалявайки, че не се намираме в по-гъсто населен град — като Лас Вегас — където лесно щях да се изгубя в тълпата. Както можеше да се предположи, изглеждах доста подозрително и не можех да остана незабелязана. Скоро чух викове и когато се озърнах назад, видях двама души с тъмни очила да се насочват към мен. Бях по-изтощена от неотдавнашното балконско приключение, отколкото си мислех, а това ми пречеше да използвам магията.