Сребристи сенки [bg]

— Не! Не! Не ме докосвай!

— Сидни, аз съм — заговорих, опитвайки се да уловя ръцете й, преди да ме е ударила. Дори и полусънена, тя очевидно помнеше отлично уроците на някогашния инструктор по самозащита Малахи Улф. — Всичко е наред. Ти си добре. Всичко е добре.

Тя се бори с мен още малко и в полумрака зърнах безумния ужасен поглед в очите й. Накрая притихна и чертите й омекнаха, когато ме позна. Зарови лице на гърдите ми и заплака — не с радостните сълзи на обич от срещата й с Еди, нито с печалните заради окаяното състояние на Хопър. Това бяха ридания, които разтърсваха тялото й, караха я да бъбри несвързано, без значение колко се опитвах да я успокоя или я питах какво не е наред. Не можех да направя нищо, освен да я държа в прегръдките си, да галя косата й и да чакам, докато се успокои. Когато най-сетне това стана, пресекливите й хлипания от време на време прекъсваха речта й.

— Аз… аз мислех, че отново съм там, Ейдриън. В поправителния център. Когато се събудих. Там беше толкова тъмно — искам да кажа, преди да отида при останалите. Но когато бях в онази килия, нямаше никаква светлина. Те буквално ме държаха в пълен мрак. Болеше, когато ме изведоха — когато видях светлината. Три месеца, Ейдриън. Три месеца прекарах в килия по-малка от тази баня, в тъмнина. Мислех, че мога да се справя… мислех, че съм по-силна от това… но когато се събудих, а теб те нямаше и не можех да виждам нищо…

Тя отново се разплака, а аз се опитах да овладея емоциите си. Мъчно ми беше за него разбира се. Тъжно и болно, че толкова бе изстрадала. Но в същото време бях бесен, толкова бесен, че ако знаех всичко това, докато бяхме в поправителния център, щях тутакси да се озова до Шантал — за да й помогна, а не да я възпра. Никога не съм изпадал в плен на насилието, нито дори на озлоблението, но сега в гърдите ми бушуваше ярост само при мисълта какво са сторили алхимиците на тази умна и забележителна млада жена, служила им така вярно и която щеше да продължи да им служи, ако можеше да го прави, оставайки вярна на сърцето си. Те се бяха опитали да я пречупят — не само разума, но и душата й, самата й същност. Не по-малко ужасяваща бе мисълта, че всичко това навярно още не бе свършило, че освобождаването й от онова място не беше достатъчно. Каква психическа травма й бяха нанесли? И нямаше ли това да ни преследва до края на дните ни, дори тя да е свободна? Последиците бяха зашеметяващи и в този миг аз ненавиждах алхимиците, както никого досега.