Сребристи сенки [bg]

— Знаеш ли какви противоречиви чувства ме разкъсват в момента? Искам да кажа, очевидно съм разочарован… но в същото време те обичам още повече, задето си толкова акуратна и отговорна, въпреки всичко случило се.

— Наистина ли? — Сидни се намести така, че да отпусна глава върху гърдите й. — Обичаш моята акуратност и отговорност, така ли?

— Има толкова много неща, заради които те обичам, Сидни. Кой би могъл да ги изброи?

Колкото и разочароващо да беше неочакваното прекъсване на физическата ни близост, аз не преставах да се наслаждавам на блаженото усещане да съм просто близо до нея. Исках ли секс? Разбира се, но исках много повече нея — присъствието й, смеха й, душата й. Бушуващите хормони в тялото ми скоро се усмириха и аз изпитвах екстаз само да лежа в прегръдките й. И когато много скоро Сидни заспа, си казах, че пропускът ми да отскоча до аптеката може би е бил за добро, без значение какво твърдеше тя. Сега най-важното беше да възстанови здравето си и аз бях сигурен, че почивката и шоколадовите изкушения са най-доброто средство.

Колкото до мен, аз бях твърде неспокоен. Част от това се дължеше на вълненията през деня и нейната близост, а друга — на ранния час. Не бях свикнал да заспивам толкова рано. Харесваше ми да бъда в прегръдките й, но след малко се измъкнах предпазливо от леглото и я завих грижливо. Няколко минути се взирах в нея с любов, после угасих светлините и се промъкнах безшумно в дневната, като затворих внимателно вратата зад себе си, за да не я събудя.

Устроих се на дивана с едно шоколадово блокче и гледах телевизия с намален звук, за да успокоя мислите си. Знаех, че Сидни несъмнено ще направи всякакви планове и логически умозаключения много по-добри от моите, но ми беше трудно да не мисля за бъдещето. Къде можехме да отидем? Имаше ли изобщо безопасно място за нас? И независимо дали щяхме да сме с Маркъс, или сами, как щяхме да живеем занапред? Вложихме толкова много енергия, за да бъдем заедно — само по себе си нелека и понякога обезкуражаваща задача — че почти не се бяхме замисляли какво наистина ще правим. Един от безумните ни планове за бягство? Колеж за нея? Уединен живот в някое затънтено място? Борба за свобода на мороите и бившите алхимици?

Няма да намерите покой — прошепна леля Татяна, явно в едно от най-враждебните си настроения. — Няма да има покой нито за теб, нито за твоето момиче от човешката раса. Това беше грешка.

Не — възразих й. — Ние ще се справим. Длъжни сме.

И как ще стане това? — настоя мъртвата ми леля.

Нямах отговори и след като повече от час се взирах в екрана на телевизора, реших да си легна, когато чух викове от спалнята. За един миг се озовах там. Блъснах вратата и включих лампата, призовавайки цялата сила на духа, за да се нахвърля върху свирепата шайка алхимици, която очаквах да е нахлула през прозореца. Но вътре нямаше никой — само Сидни, седнала в леглото, докато писъците й отекваха в тишината на нощта. Освободих се от магията на духа и забързах към леглото. Притеглих я в прегръдките си. За мое изумление, тя ме отблъсна и се изви, опитвайки се да се отскубне.