Сребристи сенки [bg]

Излязох на него и пресметнах възможностите си. Не бяха много. Стаята ни гледаше към паркинга и нямаше нищо, което да омекоти падането ми на земята. Точно под нашия балкон имаше още един и аз се зачудих дали ще имам достатъчно сили да се спусна до него. Преди шест месеца нито за миг нямаше да се усъмня, но сега се поколебах. Преди да реша какво да направя, на паркинга спря голям черен сув и от него изскочиха двама мъже със слънчеви очила. Застанаха така, че да им е удобно да ме наблюдават. Видях, че единият от тях имаше слушалка с микрофон на ухото и изглеждаше така, сякаш тихо говореше.

Пред вратата на хотелската ни стая навярно се бе събрала цяла група, защото чукането внезапно стана много по-интензивно. Освен това престанаха да се преструват, че са чистачки.

— Сидни, знаем, че си вътре. Не усложнявай ситуацията. — Думите бяха последвани от звука от плъзгането на електронна карта в ключалката, но когато се опитаха да отворят вратата, веригата ги спря. Пристъпих в стаята и видях как в процепа се появи едно око. — Няма къде да отидеш, Сидни.

— Кажи на хората си отвън по-бързо да се отдалечат от колата си! — извиках.

Излязох отново на балкона и извадих един от амулетите, които госпожа Теруилиджър ми беше дала. Тъй като по-голямата част от магията е била направена, докато се е изработвал амулетът, сега бе достатъчно само да се изрече кратко заклинание, за да се задейства. Измърморих го набързо и хвърлих амулета към сува на паркинга. Алхимиците долу или бяха осъзнали заплахата, надвиснала над тях, или бяха предупредени от колегите си, но мъжете със слънчеви очила побягнаха настрани и се проснаха на асфалта миг преди сувът да се взриви. Аз също се наведох и се свих. Потръпнах заради горещата вълна, но бях доволна, че там долу нямаше никой друг, който да пострада.

След като взривът затихна, без да губя време, се изправих и прекачих през перилото на балкона. Извивките на решетката му бяха удобни опори за ръцете и краката и аз лесно се закрепих от външната страна. Но когато се опитах да се спусна и да се прехвърля на съседния балкон, пролича изтощението ми от последните четири месеца. Вече не бях толкова силна и внезапно ми се стори много трудно да вися там, камо ли да се засиля и да скоча на него. Успях да се смъкна колкото беше възможно, така че ръцете ми се бяха вкопчили в долната част на моя балкон, а краката ми се разлюляха само на няколко сантиметра от перилото на този отдолу. Лесно щях да го докосна, ако паднех. Но да падна вътре — а не извън — нямаше да е толкова лесно. Мускулите на ръцете ми отмаляха, хватката ми се разхлаби.