Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Гас започна:
— Виж, Уди, не казвай нищо, освен ако президентът не те попита лично. Уди опита да се съсредоточи върху предстоящата среща. В Европа бе настъпило политическо земетресение — Съветският съюз подписа пакт за ненападение с нацистка Германия и обърка сметките на всички. Бащата на Уди беше един от важните членове на сенатската Комисия за външна политика и президентът искаше да знае какво мисли той по въпроса. Гас Дюър имаше и друг проблем за обсъждане. Той искаше да убеди Рузвелт да съживи Обществото на народите. Пазарлъкът щеше да бъде труден. САЩ никога не бяха влизали в Обществото на народите, а и американците не бяха в особен възторг от него. То се беше провалило страховито с кризите от тридесетте години — японската агресия в Далечния Изток, италианският империализъм в Африка, успехите на нацистите в Европа, рухването на демокрацията в Испания. Гас обаче беше твърдо решен да опита. Уди знаеше, че това винаги е било мечтата му — един световен съвет, който да разрешава конфликтите и да предотвратява войни. Той изцяло подкрепяше баща си. При един дебат в Харвард бе държал реч по въпроса. Когато две държави са в конфликт, най-лошото възможно действие е хората да убиват хора от другата страна. На него това му се струваше твърде очевидно. — Наясно съм защо се случва, разбира се — заяви той по време на дебата. — Точно както съм наясно защо пияните се бият с юмруци. Това обаче не го прави по-малко ирационално. В момента обаче за него бе много трудно да мисли за заплахата от война в Европа. Старите му чувства към Джоан се завърнаха изведнъж. Питаше се дали ще го целуне отново — може би тази вечер. Винаги го беше харесвала и изглежда все още го харесваше — иначе защо ще го кани на партито си? През 1935 година беше отказала да излезе с него, понеже той беше на петнадесет, а тя на осемнадесет — разбираемо, макар тогава да не му изглеждаше така. Сега обаче и двамата бяха с четири години по-големи, та разликата във възрастта не би изглеждала толкова голяма — или…? Надяваше се да е така. В Бъфало и в Харвард беше излизал с момичета, но към нито едно не изпита всеобхващащата страст към Джоан.
— Разбра ли го? — попита баща му.
Уди се почувства глупаво. Баща му се готвеше да направи на президента предложение, което би донесло мир на света, а той можеше да мисли само за целувката на Джоан. — Да — потвърди той. — Няма да казвам нищо, преди той да ме е заговорил. — В стаята влезе висока, слаба жена в началото на четвъртото си десетилетие, спокойна и уверена на вид, като че ли притежаваше сградата; Уди разпозна Маргьорит ЛеХанд, или Миси, която ръководеше кабинета на Рузвелт. Имаше дълго, мъжко лице с голям нос, тъмната й коса бе прошарена със сиво. Усмихна се топло на Гас: — Удоволствие е да Ви видя отново, господин сенатор.
— Как сте, Миси? Това е синът ми Удроу.
— Спомням си го. Президентът е готов да приеме и двама ви. Отдадеността й на Рузвелт беше прочута. Според вашингтонските клюки ФДР я обичал повече, отколкото подобавало на женен човек. От внимателните, но ясни забележки, които си разменяха родителите му, Уди знаеше, че парализата на Рузвелт не засяга определени негови телесни части. Жена му Елинор бе отказала да споделя постелята с него след раждането на шестото им дете преди повече от двадесет години. Може би му се полагаше една обичаща го секретарка. Тя ги преведе през още една врата, през тясно коридорче и двамата се оказаха в Овалния кабинет. Президентът седеше зад бюро с гръб към трите високи прозореца от извития еркер. Щорите бяха спуснати, за да не позволяват на августовското слънце да прониква през обърнатите на юг прозорци. Уди забеляза, че Рузвелт ползваше обикновен канцеларски стол, а не инвалидната си количка. Бе облечен в бял костюм и пушеше поставена в цигаре цигара. Не беше красавец. Косата му оредяваше, брадичката се губеше, пенснето прекалено сближаваше очите му. И все пак имаше нещо изключително притегателно в широката му усмивка, в протегнатата за поздрав ръка, в любезния тон, с който произнесе:
— Радвам се да те видя, Гас, влизайте.
— Господин президент, помните по-големия ми син Удроу.
— Разбира се. Как е в Харвард, Уди?
— Отлично, сър, благодаря Ви. Аз съм в дискусионния клуб. Знаеше, че политиците често имат дарбата да изглеждат така, сякаш познават всекиго отблизо. Или имаха отлична памет, или секретарките им опресняваха паметта както трябва.
— И аз съм бил в Харвард. Седнете, седнете.
Рузвелт извади фаса на цигарата си от цигарето и го смачка в препълнен пепелник.