Зимата на света [bg]

— Кога мога да се запозная с него?

— Сега. Разбрах се да пием по едно в хотел Адлон след работа. Володя изхъмка. Адлон бе най-луксозният хотел на столицата. Намираше се на „Унтер ден Линден“. Тъй като се намираше в правителствения и в дипломатическия квартал, барът беше любимото място на журналистите за лов на клюки. Володя не би подбрал подобно място за среща. Но не можеше да си позволи да пропусне шанса. — Добре — заключи той. — Но няма да говоря с когото и да е от двама ви там. Ще те последвам, ще разпозная Хайнрих, ще го последвам навън и по-късно ще го заговоря.

— Става. Ще те откарам там. Колата ми е зад ъгъла.

Докато вървяха към другия край на уличката, Вернер даде на Володя служебния и домашния адрес и телефонните номера на Хайнрих; лейтенантът ги запази в паметта си.

— Ето ни — каза Вернер. — Скачай вътре.

Колата беше Мерцедес 540К Аутобан Курир, смайващо красив модел с чувствено извити калници; капакът бе по-дълъг от цялата машина Форд Т; задната страна бе скосена. Машината бе толкова скъпа, че бяха продадени едва няколко.

Володя направо зяпна.

— Не трябва ли да имаш по-незабележима кола? — недоверчиво попита той. — Двоен блъф — обясни Вернер. — Хората си мислят, че никой истински шпионин няма да се държи толкова показно. Володя щеше да го попита как може да си позволи нещо такова, но си припомни, че бащата на Вернер е богат собственик на фабрика. — Не влизам в това чудо — каза Володя. — Ще се движа с влака.

— Както искаш.

— Ще се видим в Адлон, но не показвай, че ме познаваш.

— Разбира се.

Половин час по-късно лейтенант Пешков видя колата на Вернер, небрежно паркирана пред хотела. Отношението на Вернер му се струваше безразсъдно, но се запита дали пък това не е необходима част от смелостта му. Може би той трябваше да се прави на безгрижен, за да поема тежките рискове от шпионирането срещу нацистите. Ако показваше опасността, в която се намира, навярно нямаше да може да върши работата си. Барът на Адлон бе препълнен със светски жени и добре облечени мъже, много от тях в елегантно скроени униформи. Володя веднага забеляза Вернер на една маса с друг мъж, вероятно Хайнрих фон Кесел. Докато минаваше покрай тях, съветският лейтенант чу Хайнрих да твърди авторитетно: — Бък Клейтън е много по-добър тромпетист от Хот Липс Пейдж. После се добра до бара, поръча си бира и дискретно заразглежда новия потенциален шпионин. Хайнрих беше блед, с гъста черна коса, дълга по армейските стандарти. Въпреки че разговаряха за относително маловажна тема като джазовата музика, той изглеждаше много напрегнат, жестикулираше за по-голяма убедителност и постоянно прокарваше пръсти през косата си. В джоба на униформената му куртка беше поставена книга; Володя беше готов да се обзаложи, че е поезия. Лейтенант Пешков бавно изпи две бири и се преструваше, че изчита Моргенпост от началото до края. Опита се да не се въодушевява прекадено по отношение на Хайнрих. Човекът бе много обещаващ, но нямаше гаранция, че ще сътрудничи. Набирането на информаторите беше най-трудната част от работата на Володя. Вземането на предпазни мерки бе трудно, понеже човекът още не беше завербуван. Често се налагаше предложението да бъде правено на неподходящи места, обикновено на открито. Не можеше да се предскаже как ще реагира обектът — можеше да се ядоса и да откаже на висок глас или да се уплаши и направо да избяга. Вербовчикът обаче не можеше да направи много за контрола на ситуацията. В някакъв момент трябваше да зададе простия пряк въпрос: