Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Бие ме на шах.
— И мен. Какъв му е проблемът?
— Не обича да учи. Обича лодките. Интересува се единствено от плаване.
Уди погледна часовника си.
— Трябва да отиваш на парти — напомни му баща му.
— Не е спешно…
— Хайде, хайде. Тя е много привлекателно момиче. Изчезвай оттука. Уди се ухили. Баща му можеше да е изненадващо проницателен.
— Благодаря, тате.
Стана.
Едновременно с него си тръгваше и Грег Пешков; двамата изязоха заедно. — Здрасти, Уди, как са работите при тебе? — любезно го попита Грег и тръгна в неговата посока. Някога на Уди му се искаше да удари Грег за участието му в скроения на Дейв Рузрок номер. С годините чувствата му охладняха, а и отговорен бе Лев Пешков, а не синът му, който тогава бе само на петнадесет. Независимо от това Уди не показа нищо повече от учтивост. — Вашингтон ми харесва — каза той, докато ходеха по един от широките булеварди на града. — А на теб? — Харесва ми. Бързо спират да се изненадват от името ми. — Като видя въпросителното изражение на Уди, Грег обясни — Държавният департамент е пълен с хора, които се казват Смит, Фабр, Йенсен и МакАлистър. Няма никакви Козински, Коен или Пападопулос. Уди схвана, че това е вярно. Властта беше в ръцете на една доста затворена малка етническа група. Защо ли не го бе забелязал по-рано? Може би защото в училище, в църквата и в Харвард е било същото.
Грег продължи.
— Хората не са тесногръди. Ще направят изключение за някого, който говори добър руски и идва от богато семейство. Грег беше насмешлив, но се усещаше обертон на истинско недоволство, и Уди разбра, че събеседникът му наистина се държи предизвикателно. — Мислят, че баща ми е гангстер — отново започна Грег. — Но това наистина не ги занимава сериозно.
Повечето богати хора имат гангстер сред предците си.
— Звучиш така, сякаш мразиш Вашингтон.
— Напротив! Никъде другаде не бих отишъл. Властта е тук. Уди смяташе, че той е тук, защото е по-идеалистично настроен. — Тук съм, защото има неща, които искам да направя; има промени, които искам да извърша.
Грег се усмихна:
— Май става дума за същото — власт.
— Хмм — Уди не бе гледал на нещата по този начин.
Грег поде отново:
— Мислиш ли, че ще има война в Европа?
— Ти трябва да си наясно, нали работиш в Държавния департамент! — Да, но в бюрото по печата. Знам само приказките, които разправяме на репортерите. Нямам си и представа от истинското положение. — По дяволите, и аз не знам нищо. Току-що бях при президента и не мисля, че и той знае.
— Сестра ми Дейзи е там.
Тонът на Грег се промени. Притеснението му беше истинско и Уди омекна.
— Знам.
— Ако има бомбардировки, дори и жените и децата няма да бъдат в безопасност. Смяташ ли, че немците ще бомбардират Лондон?
Само един честен отговор беше възможен:
— Предполагам, че ще го направят.
— Иска ми се да се прибере у дома.
— Може би няма да има война. Миналата година британският премиер Чембърлейн сключи с Хитлер сделка за Чехословакия в последния момент…
— Той я продаде в последния момент.
— Да. Може би ще направи същото за Полша — въпреки че времето изтича.
Грег кимна мрачно и смени темата на разговора:
— Накъде си тръгнал?
— За апартамента на Джоан Рузрок. Тя е организирала парти.
— Чух за това. Познавам една от съквартирантките
й. Както можеш да предположиш, не съм поканен. Сградата й е… Боже милостиви! — Грег спря по средата на изречението.
Уди също спря. Спътникът му гледаше право напред. Уди проследи погледа му и забеляза, че е зяпнал привлекателна черна жена, която вървеше срещу тях по улица „И“. Беше приблизително на тяхна възраст и красива; широките й розово-кафяви устни накараха Удроу Дюър да мисли за целувки. Жената носеше обикновена черна рокля — можеше да е част от келнерски работен костюм, но я беше облякла заедно с хубава шапка и обувки по модата, които й придаваха елегантен вид. Тя ги забеляза, срещна очите на Грегъри Пешков и погледна настрани.
Той произнесе:
— Джаки? Джаки Джейкс?
Госпожицата не му обърна внимание и продължи да ходи, но на Уди му се стори, че е притеснена.
Грег продължи:
— Джаки, това съм аз, Грег Пешков.
Джаки — ако беше тя — не отговори, но сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.
— Джаки — всъщност Мейбъл! Ти ме познаваш!
Грег заемаше средата на тротоара с широко разперени в умолителен жест ръце. Тя преднамерено го заобиколи, без да му говори или да посреща погледа му, и отмина.
Грег се обърна: