Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Чакай малко! — извика той след нея. — Преди четири години избяга от мен — дължиш ми обяснение! Уди си рече, че това е нетипично за Грег. И в училище, и в Харвард той винаги се беше оправял чудесно с жените. Сега обаче изглеждаше наистина разстроен — объркан, наранен, почти отчаян. Преди четири години, сметна Уди. Можеше ли да е момичето от скандала? Беше се случило тук, във Вашингтон. Тя несъмнено живееше в града. Грег се затича след нея. На ъгъла беше спряло такси. Пътникът, мъж в смокинг, стоеше на бордюра и плащаше на шофьора. Джаки скочи в колата и тресна вратата.
Грег отиде до прозореца и извика:
— Говори с мен, моля те!
Мъжът в смокинга завърши:
— Задръжте рестото — и си тръгна.
Колата отпраши, а Грег гледаше подире й.
Той бавно се върна там, където стоеше любопитният Уди.
— Не разбирам — проговори Грегъри.
— Тя изглеждаше уплашена — каза му Удроу.
— От какво? Та аз бях луд по нея.
— Добре де, беше уплашена от нещо.
Грег сякаш се отръска:
— Съжалявам — започна той. — Това все пак не е твой проблем. Моите извинения.
— Няма нищо.
Грег посочи към една кооперация на няколко крачки от тях. — Това е сградата на Джоан — обясни той. — Приятно прекарване.
И си тръгна.
Донякъде изненадан, Уди влезе във входа. Скоро обаче забрави за емоционалния живот на някогашния си съученик и започна да мисли за своя емоционален живот. Джоан наистина ли го харесваше? Можеше и да не го целуне тази вечер, но пък той можеше да я покани на среща. Кооперацията беше скромна, без портиер или иконом. Списъкът във входа показваше, че Рузрок живее заедно със Стюарт и Фишър, вероятно още две момичета. Уди се качи на асансьора. Усети се, че е с празни ръце — трябваше да донесе бонбони или цветя. Замисли се дали да се върне и да купи нещо, но реши, че ще прекали с добрите маниери. Натисна звънеца. Момиче в началото на двадесетте си години отвори вратата.
Уди каза:
— Добър вечер, аз съм…
— Влизай — покани го тя, без да чака за името му. — Питиетата са в кухнята, а храната е на масата във всекидневната, ако е останало нещо. После се обърна — явно решила, че го е посрещнала достатъчно любезно. Малкият апартамент бе изпълнен с хора, които пиеха, пушеха говореха на висок глас над шума на грамофона. Джоан бе казала „няколко приятели“ и Уди си представяше как осем или десет млади хора са насядали около масата за кафе и обсъждат кризата в Европа. Беше разочарован — тъпканицата нямаше да му даде голяма възможност да покаже на домакинята колко е пораснал. Огледа се за нея. Беше по-висок от повечето хора и можеше да вижда над главите им. Не я видя. Запроправя си път през тълпата за да я търси. Промъкваше се и едно едрогърдесто момиче с хубави тъмни очи го заговори: — Хей, високият, здрасти. Аз съм Даяна Тавернер. Ти как се казваш?
— Търся Джоан — отвърна той.
Тя сви рамене:
— Пожелавам ти късмет.
И се обърна.
Той се добра до кухнята. Шумът леко намаля. Джоан беше неоткриваема, но Уди реши да си вземе питие, докато е там. Широкоплещест мъж на около тридесет години друсаше шейкъра за коктейли. Добре облечен — в светлокафяв костюм, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка; явно не беше барман, а се държеше като домакин. — Уискито е там — обясни той на друг гостенин. — Сипете си. Правя мартини за тези, които са заинтересувани.
Уди попита:
— Да имате бърбън?
— Ето — мъжът му подаде шишето. — Аз съм Бексфорт Рос.
— Уди Дюър — и той намери чаша и си сипа.
— Ледът е в оная съдинка — обясни Бексфорт. — Откъде си, Уди?
— Карам стаж в сената. А ти?
— Работя в Държавния департамент. Завеждам отдела за Италия.
Рос започна да подава мартинита.
„Явно е някоя изгряваща звезда“, каза си Уди. Мъжът бе толкова самоуверен, че дразнеше.
— Търсех Джоан.
— А, тя е някъде наоколо. Откъде я познаваш?
Уди прецени, че тук може да покаже истинско превъзходство. — О, ние сме стари приятели — небрежно произнесе той. — Всъщност, познаваме се цял живот. Отраснахме заедно в Бъфало. А ти? Бексфорт опъна дълга глътка от мартинито и въздъхна доволно, после изгледа Уди внимателно. — Не познавам Джоан толкова отдавна като теб — започна той. — Но мисля, че я познавам по-добре.
— В смисъл?
— Смятам да се женя за нея.
Сякаш някой зашлеви Удроу Дюър през лицето.
— Да се жениш за нея?
— Да. Не е ли чудесно?
Уди не можеше да скрие смущението си.
— Тя знае ли това?
Бексфорт се засмя и снизходително го потупа по рамото. — Разбира се, че знае, и е съгласна. Аз съм най-щастливият човек на света. Явно беше разбрал, че по-младият му събеседник е привлечен от Джоан. Самият Уди се почувства глупак.