И се възправи сянка [bg]

Опитай отново.

Огънят изпращя и той се загледа в него и двете нови клонки, които наскоро беше сложил в жарта. Те тлееха в червено и от време на време някое пламъче се издигаше нагоре, преди да трепне и отново да угасне. Че присви очи, вече натежали от умора.

Старият рьошун хъркаше от другата страна на огъня. Дробовете на чуждоземеца бяха зле — дишането му беше тежко и плитко. Точно в този момент той се закашля и се размърда под наметалото, с което Че го беше завил вместо одеяло.

Аш вдигна глава и премрежените му сиви очи се отвориха.

Той изгледа продължително младия мъж пред себе си. Позна го и примигна.

— Че — каза с дрезгав глас.

— Полека — отвърна Че, когато възрастният мъж се хвана за главата и се помъчи да се изправи. — Мисля, че имаш сътресение. Опитвах се да те държа буден през цялата нощ.

Аш предпазливо седна. Опипа с пръсти цицината на черепа си и пресния шев там.

— Това би обяснило защо се чувствам като труп — изграчи чуждоземецът, докато внимателно докосваше с длан главата си.

Че му подхвърли манерката с вода. Старият рьошун пи от нея на големи глътки. Задъха се и изви врат, за да огледа небето и склоновете на долината под техния лагер. Отново отпи от водата. Премлясна и известно време гледа втренчено манерката между краката си.

Накрая вдигна глава и очите му леко се проясниха.

— Битката — каза той, — какво стана?

Че вяло сви рамене.

— Експедиционните сили се прегрупираха. Последното, което видях, бе как кхосианците бягат през замръзналото езеро.

— Сашийн. Мъртва ли е?

— Надявам се. Беше простреляна във врата. Любопитен съм обаче защо ти беше там и се опитваше да я убиеш?

Аш ровеше за нещо в туниката си. Извади кожена торбичка, бръкна с пръсти в нея и откри, че вътре няма нищо. Ядосано я хвърли в огъня. Закашля се дълго и силно, присвил очи от болка. Най-сетне изплю храчка в пламъците, където тя съска известно време, докато той седеше с глава между коленете.

— Момчето е било твой ученик, нали? Онова, което тя изгори живо в Ку’ос?

— Да, беше мой ученик — разнесе се дрезгавият глас на рьошуна.

— Но той не е носел Клеймо.

— Не.

Значи в края на краищата и старият чуждоземец е човешко същество, замисли се Че.

Той изучаваше мъжа на бледата дневна светлина. Аш беше остарял, откакто Че го беше видял за последен път в Чийм преди много години. Беше по-слаб, отколкото го помнеше. Скулите на лицето му бяха остри и изпъкнали под тъмната му кожа, осеяна с бръчки и тънка като хартия. Щръкналата му сива брада беше прекалено дълга. Очите му бяха хлътнали и леко жълтеникави.

Изглеждаше като човек, който е близо до смъртта.

— Какво правя тук? — попита го Аш. — Не виждам смисъл в това.

— И аз самият седях и се чудех същото.